Saturday, September 23, 2017 فارسي|Български
 
Home|Иран|Ислям|Персийски език|Често задавани въпроси|За контакти|Връзки|Карта на сайта
Заглавие
Иран
МУЗЕЯ "АББАСИ" В ТЕХЕРАН
Вход
Потребителско име :   
Парола :   
[Регистрация]
Новини писмо Регистрация
Име :   
Имейл :   

Периодът на Сафавидите

 Този период от персийската литература се свързва с годините 907-1148 г. по Хиджр (л.)/1501-1735 г. от н.е. Въпреки че от политическа, културна и икономическа гледна точка е един от важните периоди в историческото развитие на Иран, в областта на науката и литературата той няма особена значимост. Макар и в отделни области литературата да има някакъв напредък, общо взето, по времето на Сафавидите тя е в застой.
 В Сафавидската епоха покровителите на персийската литература са в царския двор на Индия, особено от 932 г. по Хиджр (л.)/1526 г. от н.е., когато Захироддин Бабор завладява Индия и основава държавата на Гурканите. Създават се обстоятелства, които спомагат години наред една иранска държава извън Иран, под ръководството на ирански държавници, да развива иранската култура.
В самия Иран, с покровителството на Сафавидските царе и влиянието на казалбашите, също се създава подходяща среда за разпространение на турския език и култура, както и на турската литература писана на джигитайски турски език (название на турския литературен език), на турски, на азербайджански турски и на други диалекти. Сред турските диалекти азербайджанският турски  укрепва, затвърждава се в тогавашен Иран и привлича вниманието със забележителната литература, създадена на него. Първият неин голям представител е Шах Исмаил Сафави. Със засилването на властта на шиитите и с емигрирането на много арабски фамилии от шиитски богослови в Иран, повече от всякога арабски думи и изрази се вмъкват в персийския език. В следствие на това персийската проза, и в частност обикновената научна проза, търпи упадък.
 В Индия, след падането на Баборите от власт и в резултат на конкуренцията между персийския, английския и езика урду, персийският език също понася вреди. Това, както и небрежността на иранците към неговото съхраняване, става фактор за намаляване на влиянието му в тази страна.
Поезия: Важно явление от периода на Сафавидите е появата на индийския стил. Предпоставките за неговото възникване се създават в литературната среда на Херат и то особено по времето  на султан Хасан Баягра и неговия везир Алишир Наваи. Много поети – и в самия Иран, и в земите на Византия и Индия – започват да пишат според критериите на този стил. Но понеже произхождат от различни социални групи и живеят в различна среда, начинът им на изразявяне също е различен.  
Най-важният поетически жанр на индийския стил е газелът и дори периодът на индийския стил е известен в историята на персийската литература като период на създаването на газели. Освен любовния газел, разпространение намира и един вид философски и мистически газел. Неговата поява е резултат от запознанството на иранците, живеещи в Индия, с мистичната философия и религиозния светоглед на индийците, което е станало възможно благодарение на общуването с индийски ерудити и на четенето на преводи на индийски текстове. В епохата на Сафавидите философски и мистически мисли се употребяват и в езика на мистика, и в езика на невежия под формата на афоризми и послания, които се разпространяват от уста на уста.
В първата половина на 10 в. по Хиджр (л.)/16 в. от н.е. се заражда нов метод при писането на газела, който го отличава от сухата и скучна форма на газела от 9 в. по Хиджр (л.). Този метод, който се използва до първата половина на 11 в. по Хиджр (л.), се нарича школа вогу. Тази школа всъщност е един преход към появата на индийския стил. В газелите на последователите на школата вогу няма реторични фигури, тропи и двусмислени изрази, езикът е гладък, ясен и разбираем. Според Сафа, Баба Фегани е начело на поетите, които през 10 в. по Хиджр (л.)се обръщат към измислени събития и сложни послания и в крайна сметка техният стил е наречен индийски.
    Шедьоврите на газелите от епохата на Сафавидите и връхните точки в развитието на поетическата мисъл и вкус от това време могат да се открият в творчеството на Саеб Табризи (поч. 1081 г. по Хиджр/1670 г. от н.е.). Поезията на Саеб, освен мистика и философия, притежава и нови послания. Всичко онова, което намираме в произведенията на индийския или исфаханския стил, се проявява по най-изящен начин в неговите газели. Най-важната особеност на изказа на Саеб е равновесието на елементите, изграждащи  газелите му. Саеб е най-известният и най-плодовитият представител на исфаханския (индийския) стил. Той, повече от всеки друг поет, е говорил за поезията, за поетическия изказ, бил е наясно със значимостта на стила, смятал е, че поезията е стил и докато поетът не достигне до свой собствен стил, той не е поет. Хиперболическият образ на индийския стил можем да търсим в поезията на Мирза Абдулкадер Бидел Дехлави (поч. 1133 г. по Хиджр (л.)/1721 г. от н.е.). Шафии Кадкани е удивен и съжалява защо всички тези поетически послания в поезията на Бидел са изразени по начин, който е толкова далечен на естествения строй на езика и на природата на човешката мисъл. Бидел, който е последният голям поет от епохата на Баборите в Индия, създава един вид мистически газел, който съдържа заплетени мисли, цветисти и неясни метафори и загадъчни фантазии. Това е и причината речта на Орфи, Калим, Саеб, Талеб и Назири, в сравнение с неговата, да ни се струва ясна и разбираема.
 Много от поетите на този период, поощрявани от Сафавидските царе, се обръщат към писането на елегии и възхвали на Али (А) и така спомагат за разпространението на този жанр. Най-изявеният автор на елегии е Мохтешам Кашани, съвременник на шах Тахмасеб Сафави. Той пише стихотворения от 12 куплета, оплакващи загиналите в Карбала, които са известни като “12-те куплета на Мохтешам” и които стават обект на внимание и подражание от другите елегици .
 От една страна, недостатъчното внимание, което Сафавидите са отделяли на поетите в Иран и от друга, покровителството на персоезичните поети в Индия от тамошните царе са причина през този период да се появят много поети в земи, които са далеч от основния център на персийския език. Често те, образовани или не, са били занаятчии и по един естествен начин са се обръщали към писането на стихове. В антологиите от онова време се сблъскваме с имена на поети, които дори не са можели да четат и пишат и само по пътя на общуването си с други поети и благодарение на таланта си са създали нещо. Близката връзка на литературата с културата на улицата и пазара през епохата на Сафавидите е една от важните причини за използването на простонародния език в литературните творби.
 Разпространението на литературата сред социални слоеве с не толкова високо образование и увеличеният брой на поетите довеждат до повторение и скука сред темите и мотивите в персийската поезия. Затова  поетите са привлечени от новаторството в областта на тематиката, което според  Сафа се смята за техен успех. И тъй като новаторство във всички бейтове на газела е трудно, в творбите от тази епоха понякога се натъкваме на единични новаторски бейтове в някой газел, които с течение на времето придобиват самостоятелно популярност и можем да кажем, че “писането на един бейт“ също е една от особеностите на индийския стил.
 През сафавидската епоха не е разпространено съчиняването на героични и епически разкази, но поетите от онова време, като следват метода на предшествениците си от периода на Тимуридите, създават исторически поеми за живота на царете и известните личности на времето. Другият вид епическа поема от тази епоха е религиозната поема. Този литературен жанр също се появява под влияние на значимостта, която са отдавали Сафавидските царе на шиизма и в него, като сюжети, намират място чудесата и победите на Пророка на Исляма (С) и шиитските водачи. Тези поеми често нямат литературна стойност и общо взето са посредствени творби. 
 Проза: Персийската проза по времето на Сафавидите е  разпространена в широки граници – от земите на османците до най-отдалечените точки на Индийския полуостров. От нея са останали много произведения в различни области, които често до такава степен не са литературнозначими, че безсилието на словото и относителната безсмисленост на посланията се сочат като едни от харакгеристиките на прозата от този период. Тя може да се раздели на три части: обикновена, стихотворна и смесена. От писмените образци на обикновената проза могат да се споменат Тазкере-йе шах Тахмасеб (Антология на шах Тахмасеб), Алямара-йе Сафави (Прославените Сафавиди), Тазкере-йе хафт аглим (Книга за седемте континента) и Маджолес-ол-моуменин (История на поетите, царете, богословите и шейховете на суфизма). Сред прозаичните творби, писани в поетична форма, са Аббас-наме (Книга за Аббас) на Вахид Газвини и Махбуб-ол голуб (Любимият на сърцата) на Мирза Бархурдар Торкман Фарахи. Образци на смесената проза са Хабиб-ос сияр (История), Алямара-йе Аббаси (Прославените Аббасиди) и Ахсан-от таварих (Най-хубавата история). Общо взето прозата от този период съдържа следните видове:
 1 Литературни книги като Аин-е Акбари (Религията на Акбар), която според Бахар е енциклопедия на Индия от онова време и Аяр-е данеш (Мерило за знанието), представляваща нов вариант на Калила и Дамна.
2. Исторически книги: Хабиб-ос-сияр на Ханд Мир, Алямара-йе Сафави на Ескандар Бик Манши и Ахсан-от-таварих  с автор Хасан Бик Румалу.
3. Антологии като Маджалес-ол-моуменин, Тохфе-йе Сами (Подаръкът на Сами), Тазкере-йе хафт аглим, превод на Маджалес-он- нафайес (книга с биографии на поети и писатели от тази епоха), Риаз-ош- шоара (Градина на поетите).
4. Речници: Фарханг-е Джахангири (Речник на Джахангир), Фарханг-е Рашиди (Речник на Рашид), Гияс-ол-логат (Речник на Гияс), Борхан-е гате (Съвършен аргумент). В някои от тези речници има думи, които са представени неоснователно като персийски и са обяснени като граматически думи.
5. Шиитски религиозни книги : Джаме-йе Аббаси (схоластична книга) на Шейх Бахаи, Хаят-ол-глуб (Животът на сърцата) от Маджлеси,  Кялямат-е макнуне (Тайни думи) на Фейз, Гоухар-е морад (книга за схоластиката и мистицизма)на Лахиджи.
6. Разкази: Писането на разкази е резултат от традицията на разказване на приказки в царските дворове и сред висшите слоеве на обществото от онова време. То е било разпространено повече в Индия отколкото в Иран. Така са преразказвани и написани Ескандер-наме (Книга за Александър) и Дараб-наме (Книга за Дараб), Тути-наме (Книга за папагали) и Разм-наме (Книга за войната).
7. Преводи: Книги са били превеждани и от арабски език, и от санскрит като преводите на Махабхарата и Рамаяна.


 

Търсене
Разширено търсене Уебтърсене
банери
база-данни на НАУЧНА ИНФОРМАЦИЯ
гласуване
Анкетата не е активна
Потребители Статистика
Посетители на страницата: 2304
Посещения от деня : 91
Посетители на страницата : 189191
Посетители онлайн : 5
Време на посещение : 1.7344

Home|Иран|Ислям|Персийски език|За контакти|Връзки|Карта на сайта