Wednesday, November 22, 2017 فارسي|Български
 
Home|Иран|Ислям|Персийски език|Често задавани въпроси|За контакти|Връзки|Карта на сайта
Заглавие
Иран
"ГАНДЖ АЛИ ХАН" БАНЯ-КЕРМАН
Вход
Потребителско име :   
Парола :   
[Регистрация]
Новини писмо Регистрация
Име :   
Имейл :   

Проф. Мортеза Мотаххари

 

ОТКРОВЕНИЕ И ПРОРОЧЕСТВО

УВОД В ИСЛЯМСКИЯ СВЕТОГЛЕД

 

 


Превод от персийски език
Галин Панайотов

 

 

 

 


Културно представителство към посолството на ИР Иран

София • 2007

 


СЪДЪРЖАНИЕ:
.

УВОД..............................................................................................................................3
ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ НА ПРОРОЦИТЕ..................................................................5
РАЗЛИКИ МЕЖДУ ПРОРОЦИТЕ И ГЕНИИТЕ......................................................11
ПРОРОЦИТЕ – НОСИТЕЛИ НА БОЖИЯ ЗАКОН...................................................12
ИСТОРИЧЕСКАТА РОЛЯ НА ПРОРОЦИТЕ............................................................13
ЦЕЛ НА ПРОРОЧЕСТВОТО И НА ПРОРОЧЕСКИТЕ МИСИИ.............................17
РЕЛИГИЯ ИЛИ РЕЛИГИИ...........................................................................................22
КРАЯТ НА ПРОРОЧЕСТВОТО...................................................................................24
ПОСЛЕДНОТО ЧУДО..................................................................................................36
СМИСЪЛ И ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧУДОТО.......................................................45
ПОСОКА НА ПРОРОЧЕСКОТО НАПЪТСТВИЕ......................................................46
СВЕЩЕНИЯ КОРАН.....................................................................................................50
КОРАНЪТ, СТАРИЯТ И НОВИЯТ ЗАВЕТ.................................................................61
ОСОБЕНОСТИТЕ НА ИСЛЯМА..................................................................................62
І. ОСОБЕНОСТИ НА ИСЛЯМСКАТА ЕПИСТЕМОЛОГИЯ....................................66
ІІ. ОСОБЕНОСТИ НА ИСЛЯМСКИЯ СВЕТОГЛЕД..................................................68
ІІІ. ОСОБЕНОСТИ НА ИСЛЯМСКАТА ИДЕОЛОГИЯ.............................................74
СВЕТИЯТ ПРОРОК.........................................................................................................83

 

.
.
 


  

 Вярата в откровението и пророчеството произлиза от специфичен възглед за света и човека, по-точно от принципа на всеобщото напътствие в цялостното битие. Принципът на всеобщото напътствие е градивен елемент на ислямския възглед за единобожието , основан върху монотеизма, и оттук възгледът за пророчеството на свой ред е градивен елемент на този светоглед. Всевишният Бог по силата на Своето изначално безсмъртие, както и заради това, че то е необходимост за всеобщия и всемирен “аз”, притежава съвършеното великодушие и – доколкото е възможно и допустимо – проявява милост и благосклонност спрямо всяко същество, като същевременно го води по пътя на усъвършенстването му. Това напътствие обхваща всички създания – от най-дребното зрънце до най-огромната звезда и от най-нищожната и лишена от душа твар до най-възвишеното и развито творение, което ни е известно, т. е. човека. Именно поради тази причина в Корана понятието “откровение” се използва по отношение на напътстването както на човека, така и на неодушевените предмети, растенията и животните.
 Никое създание на света не се намира в застой и покой – всяко постоянно променя местоположението си и се насочва към някаква цел.
 От друга страна, според всички признаци е налице един вид “стремеж” или “влечение” на всяко създание към дадена цел, към която то се е отправило, т. е. всички създания биват привличани към своята цел чрез загадъчна сила, която е вътре в тях. Именно тази сила се тълкува като “Божие напътствие”. В Свещения Коран се цитират думите на Мойсей към управлявалия по това време фараон: “Нашият Господ е Онзи, Който дава на всяко нещо облика му, после го напътства.” (“Та Ха”, 50).
 Нашият свят е изпълнен с цели – на всяко създание е вътрешно присъщо влечение към абсолютната му цел. Тази целеустременост представлява именно Божието напътствие.
 Понятието “откровение” е често споменавано в Свещения Коран. Начинът на неговото използване и употребата му с различни значения показват, че в Корана това понятие не е ограничено единствено до човека, а се простира до всички създания, или поне до живите. Точно затова, дори когато се отнася до пчелите, в Корана също се говори за откровение. Разликата е единствено в степените на откровение, които зависят от етапите на развитие на създанията.
 Най-висшата степен на откровение се проявява при пророците. Тя е вледствие необходимостта на човечеството от Божие напътствие, което от една страна да отведе хората до целта, намираща се отвъд хоризонта на осезаемото и материалното и определяща начина им на живот, а от друга – да осъществи човешкия идеал за обществен живот, неизменно основаван на закони, гарантирани свише. Преди известно време, в диксусиите ни със заглавие “Идеологически школи” изяснихме потребността на човечеството от съвършена идеология и неспособността му да състави и компилира ясна идеологическа система.
 Пророците действат като приематели на послания, които след това разпространяват сред човечеството. Пророците са избрани хора, които са упълномощени да приемат този вид послания от невидимия свят. Единствено Бог преценява кого да упълномощи за изпълнението на тази задача. В Корана се казва: “Аллах най-добре знае къде да положи Своето послание.” (“Ал-Анам”, 124). Въпреки че явлението, наречено откровение, е напълно извън мащабите на човешките възприятия и опит, тази сила, подобно на много други, може да бъде позната чрез нейните проявления. Божието откровение оказва удивително и мощно влияние върху човека, пред когото е низпослано, а именно пророка. Всъщност то го превръща в “пратеник”, като мобилизира силите му и предизвиква дълбока и всеобхватна кардинална промяна вътре в него. Тя го насочва към благото, напредъка и потребностите на човечеството, кара пророка да действа безпристрастно и му дава необикновена решителност. Историята не познава друга решителност, наподобяваща тази на пророците и на онези, които са възпитани и вдъхновени от тях.

 


ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ НА ПРОРОЦИТЕ

 Божиите пророци, които чрез откровението осъществяват връзка с основите на битието, притежават характерни черти, на които ще се спрем сега:

1. ЧУДЕСА:
Всеки пророк, който е изпратен от страна на Бога, притежава необикновена сила и чрез нея той може да върши неща, които са отвъд човешките възможности. Това именно свидетелства, че пророкът използва тази необикновена и божествена сила, както и че призивът му е истинен, а словото му е небесно.
В Свещения Коран необикновените дела, които пророците вършат с Божието благоволение, за да докажат правотата на словото си, са определени като “аят” – знаци на откровението. Ислямските теолози наричат тези знаци “чудеса”, тъй като те изявяват слабостите и безсилието на останалите хора. Според Корана хората от всяка епоха са отправяли молби към своите пророци да им покажат “аят”, или “чудо”. Пророците давали положителен отговор на тези молби, тъй като те са били разумни и логични и са идвали от личности, търсещи истината, а без тях последните не биха могли да познаят пророчеството. Ала ако налице са били искания за чудеса поради други подбуди, като например своеобразно “сключване на сделка”, а не за търсене на истината, т. е. направи еди какво си и ние ще послушаме призива ти, то тогава пророците са се въздържали от подобни дела. В Свещения Коран са описани много чудеса, дело на пророците – от съживяването на мъртви и изцеляването на неизлечимо болни до проговаряне още в бебешката люлка, превръщане на тояга в змия и предсказване на неизвестни и предстоящи събития.

2. ПРАВЕДНОСТ:
Праведността е сред характеристиките на пророците и означава безгреховност и непогрешимост. Или с други думи, пророците не са подвластни на плътски желания и не извършват грехове, както и не грешат в делата си. Освободеността им от грях и от грешка гарантира най-висшата форма на доверие, което може да им се окаже. Нека сега обърнем внимание на тази тяхна освободеност. Дали тя се състои в това, че всеки път, когато те искат да сторят грях, се намесва невидима сила, която ги възпира, подобно на баща, който пази детето си да не се препъне? Или пък природата и същността на пророците е такава, че те не са склонни към грехове и грешки? Както например един ангел не прелюбодейства поради липса на плътски желания или пък един калкулатор не би допуснал изчислителна грешка поради това, че е лишен от мозък?
Дали обаче праведността и непогрешимостта на пророците не са резултат от особеностите на техния светоглед, от дълбочината на вярата и от увереността им? Разбира се, точно това би бил верният извод. Ще разгледаме двата вида освободеност на пророците поотделно:
Освободеността от грях. Човекът е създание със свободна воля и подбира делата си съобразно ползата и вредата, чието наличие сам преценява. Поради това “преценяването” играе важна роля при избора в човешките дела. Невъзможно е човекът да избере нещо, което според преценката му би било безполезно или вредно. Например той няма съзнателно да се хвърли в пропаст или да изпие отрова.
Хората се различават по своята вяра и по степента на осъзнаване на проявленията на греха. Колкото по-силни са тези техни качества, толкова повече те се въздържат от грехопадение. Ако вярата им е толкова добре осъзната, че в момента на извършване на грях биха могли да оприличат поведението си на готовност да се хвърлят в пропаст или да изпият отрова, то в такъв случай вероятността да се отдадат на грехопадение е нулева. Подобно поведение наричаме праведност. Следователно праведността произлиза от съвършенството на вярата и от силата на добродетелта. За да достигне човекът до въпросната “освободеност” и “непорочност”, не е нужно някаква външна сила да го възпре от грехопадение или да бъде по природа неспособен или безсилен да го стори. Ако човек не може да извърши грях или някаква външна сила винаги го предпазва от това, то това няма да се счита за добродетел, понеже той е като затворник и така няма възможността да сгреши. Липсата на греховност в този случай няма как да се определи като праведност и порядъчност.
Освободеността от грешка. Тя произлиза от характерното проникновение, присъщо на пророците. Грешката се проявява, когато човек чрез външна или вътрешна сетивност осъществява връзка с реалността и оттам изгражда в себе си комплекс от ментални образи. Чрез силата на разума си той анализира и съчетава тези образи, като внася и промени в тях. Тогава, при съпоставянето на образите с реални външни събития, както и при подреждането им, понякога се допускат грешки. Но в случаите, когато човекът директно и чрез особен вид възприятие се изправя пред обективната реалност, т. е. когато разбирането на реалността е идентично на свързаността с нея, без посредничеството на ментални образи, то тогава няма място за грешки. Божиите пророци притежават вътрешна връзка с битийната реалност. Правилата на реалността не допускат наличието на грешки. Например ако ние изсипем сто мъниста в един съд и после още сто, като след това повторим това действие сто пъти, възможно е съзнанието ни да допусне грешка и да преброи изсипването на мънистата до деветдесет и девет или до сто и едно. Ала за реалността е невъзможно да допусне грешка и въпреки стократно повтореното действие да отчете число по-малко или по-голямо от сто. Хората, които със съзнанието си са част от реалността, като също така са свързани и обединени с основата на битието, са освободени от всякакъв вид грешки.

3. ВОДАЧЕСТВО:
Въпреки че пророчеството започва с духовно осъзнаване, с прибижаване до същността на Бога и откъсване от човешкия род, което изисква отчуждаване от външния свят и съсредоточаване върху вътрешния, то завършва със завръщане в човешкия и външен свят, за да се поддържа определен порядък в битието на хората и за да бъдат водени те по правия път.
Думата “наби” на арабски значи “пратеник”, както “паямбар” на перскийски, а “расул” – отново на арабски – означава “емисар”.
“Пратеникът” предава на хората Божието послание, събужда и подрежда способностите им, като ги призовава да следват Божията воля, която се изразява в мир, реформа, смиреност, освободеност от непринадлежащото към Бога, истина, любов, справедливост и други добродетели. Той ги освобождава от оковите на телесните желания, от идолите и кумирите.
Екбал Лахори описва по следния начин разликите между пророците и останалите хора, които се стремят към Бога, но не са Негови пратеници (той ги определя като “гностици”):
“Мистикът не желае, след като е намерил спокойствие и сигурност (в духовния път), да се завърне в битността на този свят, ала когато е длъжен да се завърне, то тогава неговото завръщане няма голямо значение за човечеството като цяло. Докато завръщането на пророка е креативно и резултатно – той се завръща и влиза в темпоралния процес с цел да контролира развоя на историята и по този начин да създаде един нов свят въз основа на възвишените идеали. За мистика спокойствието е последната фаза; за пророка събуждането на духовните сили води до разтърсването на света. Тези сили променят напълно всемира на човечеството.”

Следователно воденето на хората, подреждането и активизирането на техните способности в унисон с Божията воля, както и добруването на човешкия род, представляват изконните цели на пророчеството.

4. ДОБРОЖЕЛАТЕЛНОСТ:
По силата на факта, че се осланят на Бога и никога не забравят, че са натоварени от Него с отговорността на “мисионерството”, както и че вършат Неговото дело, пророците притежават абсолютна доброжелателност – нямат друга цел освен до напътстват човешкия род според Божията воля, като не искат никаква отплата за това.
В сура “Поетите” от Свещения Коран накратко са описани думите на повечето от пророците към техните народи. Разбира се, съобразно проблемите, пред които се е изправял по пътя си, всеки пророк е отправял различно послание към своя народ, но във всяко едно от тях най-често се повтаря следното: “И не искам от вас отплата” (“Поетите”, 127). И понеже доброжелателността и безпристрастността са качества на пророците, то техните послания винаги се характеризират с изключителна решителност.
Тъй като чувстват себе си “упълномощени” от Бога, пророците не изпитват никакви колебания относно изпълнението на възложената им от Него мисия, относно нейната неотложност и ползотворност. Точно поради това те разпространяват и бранят посланието си с несравнима решителност.
Мойсей, синът на Имран, заедно с брат си Аарон, отишъл при Фараона, облечен в окъсани вълнени дрехи и с тояга в ръка. С абсолютна решителност те го приканили да приеме вярата им, като изтъкнали, че в противен случай властта му ще рухне, а ако ги послуша, то тогава могъществото му ще бъде гарантирано. Фараонът учудено възкликнал: “Вижте тези, които гарантират честта ми, ако ги последвам, а ако не, ме заплашват с унищожаване на властта ми!”
В ранните години на пророческата си мисия, когато мюсюлманите се броели на пръсти, Светия Пророк Мухаммад (Бог да го благослови и с мир да го дари!) извикал вождовете на хашемитското племе на събрание, останало в историята като “яум ал-анзар”. Той им съобщил за своята мисия и с цялата си искреност и решителност заявил, че неговата религия ще се разпространи по целия свят и че тяхното щастие зависи от това дали ще приемат призива му. Думите му им се сторили толкова пресилени и невероятни, че присъстващите се спогледали, не казали нищо и си тръгнали.
Когато Абу Талиб, чичо на Мухаммад, му предал отговора на корейшите, че ако се откаже от думите си, те ще го изберат за лидер на племето, ще му дадат най-красивата девойка за съпруга и ще го направят най-богатия човек измежду тях, Мухаммад отговорил по следния начин: “Кълна се в Бога, че никога няма да се откажа от мисията си, дори и да поставят слънцето в едната ми ръка и луната в другата.”
Както освободеността от грях и грешка в напътстването на хората е необходима за силата на откровението и за свързаността с Бога, така на пророка са му нужни доброжелателност и решителност.

5. СЪЗИДАТЕЛНОСТ:
Пророците динамизират и организират човешките способности единствено с цел изграждането на хората като личности и създаването на човешко общество. С други думи, всичко това е за облагоденстването на човешкия род, а не за опорочаването на отделния индивид или за разрухата на обществото. Затова ако в призива на даден пророк има опорочаване на човека, възпиране на способностите му, разврат, похотливост и развала на обществото, то в такъв случай претециите на този пророк са неоснователни, а словото му е неистинско. Екбал Лахори е направил доста ценен коментар по този въпрос: “Друг начин за преценка стойността на религиозния опит на даден пророк (истинността на мисията му и на духовната му връзка с Бога) е изучаването на видовете човечност, които той е демонстрирал, и взимането предвид на културния и цивилизационен модел, създадени в резултат на неговото дело.

6. КОФЛИКТНОСТ И ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ:
Противопоставянето на политеизма, суеверията, невежеството, измислиците, тиранията, жестокостта и несправедливостта е друг признак за истинността на пророческия призив. Невъзможно е истинският пророк, избран да бъде такъв от самия Бог, да клони към политеизъм, да подпомага тираните, да одобрява жестокостите и несправедливостите, да остава безмълвен спрямо политеизма, невежеството, суеверията и насилието, както и да не им се противопоставя.
Единобожието, разумът и справедливостта са принципи от служението на всеки пророк и трябва да се взимат предвид и да се изучават внимателно призивите единствено на онези, които са поели по такъв път. Ако някой се обявява против единобожието, справедливостта и проявленията на разума или пък подкрепя жестокостта, то няма смисъл призивът му да бъде взиман насериозно. Също така ако човекът, който се е обявил за пророк, извършва грехове и грешки или е неспособен да напътства хората, дори това да се дължи на физически недостатък или на сериозно заболяване, като например проказа, или пък призивът на този човек не е насочен към организирането на хората, тогава не си заслужават усилията неговото послание да бъде доказвано или да се иска от него да демонстрира чудеса. Затова дори и такива хора да могат да вършат множество чудеса, здравият разум не позволява те да бъдат последвани.

ЧОВЕШКИЯТ АСПЕКТ
Независимо от всички необикновени качества, които притежават, като чудодейност, освободеност от грях и грешка, уникалната способност да напътстват, да създават, както и да се борят срещу политеизма, суеверията и гнета, пророците си остават хора – носители на всички човешки качества. Както останалите хора те се хранят, спят, вървят, създават поколение и накрая умират, т. е. изпитват всички човешки потребности. Подобно на другите, пророците са задължени да изпълняват задачите, които чрез тях самите са свеждани до останалите хора. За пророците също има забранени и позволени неща, като понякога дори им се налага да спазват по-стриктни правила. Например пророкът Мухаммад е имал задължението да изпълнява късната нощна молитва “нафила”, което не се е отнасяло за другите.
Пророците никога не изключват себе си от религиозните задължения. Като другите и дори повече от тях се страхуват от Бога и Го величаят, изпълняват молитви, постят, отстояват Божия път, плащат религиозния си данък “закат”, вършат благо за хората, борят се за собствения и на другите хора живот, без да водят паразитно съществуване.
Разликата между пророците и останалите хора се изразява единствено в откровението и неговите изисквания. Откровението не откъсва пророците от другите, а ги прави еталон на съвършенство. Именно поради това те се превръщат във водачи на човечеството.

РАЗЛИКИ МЕЖДУ ПРОРОЦИТЕ И ГЕНИИТЕ

 От тази позиция можем да започнем да разсъждаваме върху разликите между пророците и гениите. Гениите са хора, които притежават характерната способност да мислят, осъзнават и анализират. Чрез сетивата си те осъществяват връзка с нещата, а чрез своя разум изграждат теории и достигат до заключения, като понякога допускат грешки. Божиите пророци, освен че използват силата на своята мъдрост, мислене и анализ, имат надеждна опора в силата, наречена откровение, която не е достъпна за гениите. Точно затова в никакъв случай пророците не бива да се приравняват до гениите, тъй като двете категории са съвсем различни. Например ясно е, че можем да съпоставяме поотделно зрението, слуха и мисленето на двама души, но не и зрението на единия със слуха на другия и да правим изводи кой от двамата имо по-силна съответна сетивност. Дори и най-големият гений разчита на силата на човешката мисъл, докато пророкът се осланя на откровението и на връзката си с основите на битието. Следователно няма база за сравнение между гении и пророци.

 

ПРОРОЦИТЕ – НОСИТЕЛИ НА БОЖИЯ ЗАКОН

Най-общо пророците се делят на две групи. Първата е най-малобройна и е съставена от пророците, на които персонално са низпослани поредица от закони и правила, които да споделят с хората и на тяхна основа да започнат да ги ръководят. Те са определени в Корана като “пророци-избраници”. Не е ясен точният им брой, особено щом в Корана е уточнено, че на страниците му са описани делата само на някои от пророците. Ако в Корана беше разказано за всички пророци или поне ако се твърдеше, че става дума само за най-важните, тогава щеше да е възможно да се определи броят на “пророците-избраници”. Всичко, което знаем, е, че Ной, Авраам, Мойсей, Исус и последният пророк Мухаммад (Бог да го благослови и с мир да го дари!) са “пророците-избраници”, които са носители на Божия закон “шариа”, както и че на всеки от тях са били низпослани определени правила и закони, които да сподели с народа си и да го ръководи съобразно тях.
Във втората група са пророците, които не са донесли Божии закони или правила, но задачата им е била да разпространяват и утвърждават вече съществуващите такива в съответната епоха. Тази група е най-голяма: Худ, Салих, Лут, Исак, Исмаил, Якуб, Йосиф, Исая, Шуайб, Аарон, Закария и Яхия.

 


ИСТОРИЧЕСКАТА РОЛЯ НА ПРОРОЦИТЕ

 Положителна или отрицателна роля са имали пророците от исторически аспект или като цяло им е липсвала каквато и да е значимост? Ако са изиграли някаква роля, то каква е била тя – положителна или отрицателна?
Дори и отричащите религията са съгласни с факта, че пророците са имали важна историческа роля. В миналото пророците са олицетворявали великата народна сила. Тя – противно на силата, породена от богатство и могъщество – се е ограничавала до своя еквивалент, произтичащ от кръвното и племенно родство и е принадлежала на съответните вождове и народни лидери. Друга сила е била тази на вярата и тя се е проявявала в пророците и религиозните деятели. Няма спор, че пророците са представлявали сила благодарение на подкрепата от страна на вярващите. Въпросът е в използването на тази сила, за което има различни мнения.
Първата група мнения принадлежат на онези, които в своите писания пространно обясняват, че ролята на пророците е отрицателна. Според тях пророческата гледна точка е духовна и антисветска, а същността на ученията е отчуждаване от света и насочване към отвъдното, концентриране върху душата и бягство от външния свят, приемане на субективното и изолиране от обективното. Освен това самата религия и пророците като носители на нейната сила постоянно са се стремели към откъсването на хората от живота и спирането на тяхното развитие. Затова ролята на пророците в историята винаги е била отрицателна. Обикновено това мнение се споделя от псевдоинтелигенти.
Втората група също характеризира ролята на пророците като отрицателна, но по различен начин. Противно на първата група, тук твърдението е, че пророците са светски настроени и одухотвореността им служи просто за прикриване на светското. Също така тези светски настроения винаги служели за запазване на статуквото, като били от полза за висшестоящите, а не за низшите прослойки, и освен това възпирали развитието на обществото. Историята пък, както всяко друго явление, се развивала диалектично, т. е. чрез вътрешни противоречия. Когато се появила собствеността, обществото се разделило на две войнстващи класи: едната – господстваща и експлоатираща, а другата – обезправена и експлоатирана. Господстващата класа винаги се стремяла да запази статуквото с оглед съхраняване на привилегиите си и въпреки неизбежното развитие на оръдията на труда, целта й е била застой на общественото развитие. Чрез усъвършенстването на оръдията на труда обезправената класа е желаела коренна промяна на статуквото и замяната му с по-съвършен ред. Господстващата класа е действала по три различни начина: чрез религията, чрез държавата и чрез богатствата. С други думи: посредством насилие, изкушение и измама. Ролята на пророците (според това мнение) се е изразявала в заблуждаването и маменето в полза на потисниците и експлоататорите. Ангажираността на пророците с отвъдното не е била истинска, а е прикривала стремежа им към светското, за да могат да контролират съзнанието на обезправените и революционно настроените. Следователно историческата роля на пророците е отрицателна, тъй като те винаги са били на страната на консервативните и привържениците на статуквото – богатите и могъщите. Така звучат и тезите на Маркс, обясняващи историята. Според марксизма трите фактора – религия, държава и богатство, съществуващи от появата на собствеността, винаги са били насочени срещу народа през цялото развитие на историята.
Третата група от мнения тълкува историята по съвсем различен начин, но в същото време отново определя ролята на религията и пророците като отрицателна. Според това становище законът на естествената и историческа еволюция се основава на господството на силните за сметка на слабите. Силните са фактор за историческото развитие, а слабите са го спирали и продължават да го спират. Религията е изобретение на слабите за възпиране на силните. Пророците са измислили идеите за справедливостта, свободата, истината, праведността, честността, добротата, състраданието и взаимопомощта, които, с други думи, са част от “робския морал”, за да помагат на слабите и назадничавите и да вредят на силните и прогресивно настроените. Целта е да се повлияе на мисленето на последните, да се попречи на елиминирането на слабите, като така се възпре и реформирането на човечеството и появата на свръхчовека. Така ролята на религията и пророците е била отрицателна, тъй като те са подкрепяли “робския”, а не “аристократичния морал” – фактор за историческото и обществено развитие. Поддръжник на тази концепция е известният немски философ материалист Ницше.
Има и четвърта група, в която фигурират дори и някои отричащи религията, но се изказват в подкрепа на положителната роля на пророците за развитието на историята. В тази група от една страна се обръща внимание на нравствения и социален аспект в ученията на пророците, а от друга – на обективната историческа действителност. Стига се до заключението, че в миналото пророците са имали основополагаща роля при реформирането, облагодетелстването и прогреса на отделните общества. Човешката цивилизация има две характеристики – материална и духовна. Първата се изразява в технологичния и промишлен напредък, чиито резултати са се проявявали във всяка епоха и до наши дни, а втората – в човешките взаимоотношения. Духовната характеристика на цивилизацията се е изявила благодарение на пророческите учения, като в резултат на нея материалната е отбелязала своя напредък. Следователно ролята на пророците при развитието на духовната страна на цивилизацията е била непосредствена, а косвена – по отношение на материалната. Според гледната точка на тази група няма спор относно положителната роля на пророческите учения в миналото, но според някои тази роля се отнася само до миналото, без да е актуална в наши дни. Освен това с напредъка на науките религиозните учения са изгубили своето значение и ще продължат да го губят и за в бъдеще. Според други пък смисълът на религиозната вяра и идеология никога няма да бъде заличен за сметка на научните постижения, били те и на философските школи. Сред различните роли на пророците в миналото има някои случаи, когато развитието на общественото съзнание е обезсмисляло религиозните учения. Ала всъщност най-фундаменталните роли са онези, които са просъществували в миналото и ще са актуални и в бъдеще. Ето в какви аспекти ученията на пророците са оказали своето историческо влияние:
1. Образование. В миналото образованието и възпитанието са били от религиозно естество, което е помагало на учителите и родителите. Това е един от случаите, когато развитието на общественото съзнание е елиминирало нуждата от религиозна мотивация.
 2. Затвърждаване на обещания и обети. Общественият живот на човечеството се основава на почитта към обещания, обети, договори и поемане на отговорности. Тази почит представлява един от стълбовете на човешкия фактор в развитието на цивилизацията. Тук религията винаги е играла своята неизменна роля. Въпреки че Уил Дурант е бил противник на религията, в книгата си “Лекции по история” той признава, че “Религията... с помощта на своите традиционни ценности е трансформирала обещанията на хората един към друг във взаимоотношения между тях и Бога, като по този начин ги е укрепила и затвърдила.”
 Като цяло религията винаги е била гарант на моралните общочовешки ценности. Без религията моралът е като банкнота без покритие, която много скоро става безполезна.
 3. Свобода от социално робство. Една от най-основните роли на пророците е участието им в борбата им срещу деспотизма, робството и атеизма. В Корана се обръща голямо внимание на тази роля. На първо място установяването на справедливост се посочва като основна цел на пророческата мисия. Второ, често се описва конфликтът между пророците и деспотите, като в отделни знамения се конкретизира, че класата на господарите постоянно се противопоставя на пророците.
 Твърденията на Маркс и неговите последователи, че религията, държавата и богатството са трите лица на господстващата класа, които са обърнати срещу потиснатите и поробените, са просто абсурдни и противоречат на неоспоримите исторически факти. Ето как д-р Арани тълкува теорията на Маркс: “Религията винаги е била инструмент в ръцете на силните в обществото. За да могат да владеят над обезправените, те винаги показват щика заедно с броеницата и кръста.” (сп. “Интернационалист”, цитат от книгата на Арани “Принципи на науката за душата”)
 Има само един начин да приемем подобни твърдения и философски учения – като си затворим очите и пренебрегнем историческите факти.
 Али, първият Имам, е герой и на меча, и на молитвата. Ала коя класа иска той да победи – нисшата или господстващата? Неговото мото е: “Бъди винаги враг на деспотите и приятел на онеправданите.” През целия си живот Али е приятел на меча и на броеницата и враг на златото. Мечът му е бил насочен срещу разполагащите с богатство и власт. Според книгата на д-р Али Алварди “Манзалат ал-Акл ал-Башари” („Достойнството на човешкия разум”): “със своята личност Али е отрекъл философията на Маркс".
 Твърденията на Ницше са още по-абсурдни и абсолютно противоречат на теориите на Маркс. Според Ницше, след като единствено класата на силните развива обществото, а религията застава на страната на слабите, то последната носи застой и упадък. Като че ли човешкото общество прогресира бързо само когато в сила е законът на джунглата. Според Маркс обезправената класа е фактор за напредък, а пророците са били нейни противници, докато Ницше смята, че класата на силните движи прогреса, пророците й се противопоставят. Маркс твърди, че религията е изобретение на могъщите и богатите, докато според Ницше тя е измислена от слабите и онеправданите. Първата грешка на Маркс е, че обяснява историята само на основата на класовите противоречия, без да съзира нейния личностен аспект. Втората грешка е, че според него фактор за прогреса е единствено класата на угнетените; а третата, че причислява пророците към господстващата класа/. Ницше греши с това, че определя властта като фактор за историческото развитие, т. е. свръхчовекът е еквивалент на по-могъщия, а по-могъщият на свой ред е единствената движеща сила на прогреса.


 

ЦЕЛ НА ПРОРОЧЕСТВОТО И НА ПРОРОЧЕСКИТЕ МИСИИ

 До известна степен изяснихме историческата роля на пророците. Сега идва ред на една друга тема: Каква е истинската цел на пророческата мисия и низпосланието на Божието слово? В какво се състои последното послание на пророците?
 Можем да допуснем, че истинската цел е напътствието, щастието, спасението, благоденствието и просперитета на хората.
 Несъмнено пророците са определени да водят хората по правия път към щастието, спасението и благоденствието им. Въпросът е докъде стига този прав път, както и в какво се състои според тази философия човешкото щастие? Какви са според това учение ограниченията, от които трябва да бъдат освободени хората, а също и какво е естеството на отвъдното благоденствие и просперитет?
 В Свещения Коран всички тези въпроси са засегнати пряко или непряко, но се посочват две основни мисии на пророците: първо – познаването на Бога и приближаването към Него и второ – установяването на справедливост в човешкото общество.
От една страна в Корана се казва: “О, Пророче, Ние те изпратихме като свидетел, благовестител и предупредител, и зовящ към Аллах с Неговото позволение, и като озаряващ светилник.” (Ал-Ахзаб, 45–46). Измежду всичко изброено в тези знамения е очевидно, че основната цел е определена като “призоваване към Бога”.
От друга страна по отношение на всички пророци в Корана пише следното: “Изпратихме Нашите пратеници с ясните знаци и низпослахме заедно с тях Книгата и везната, за да постъпват хората справедливо...” (Ал-Хадид, 25) Това знамение ясно представя установяването на спраделивостта като цел на откровението и на пророческата мисия.
Призоваването към Бога, познаването и приближаването към Него са идентични понятия и в теоретичния и в индивидуалния практически монотеизъм. Но установяването на справедливост в обществото означава въвеждане на практически и обществен монотеизъм. Сега въпросът звучи по следния начин: основното предназначение на пророците не е ли познаването и почитането на Бога, като всичко останало, включително установяването на справедливост в обществото, представлява средство за постигането и осъществяването на тази цел? Или пък основната им цел е установяването на справедливост, а познаването и почитането на Бога са средства за постигането й на равнището на обществена идеология? Ако трябва да зададем въпроса според терминологията, която използвахме преди, то той би звучал по следния начин: основното предназначение на пророците в теоретичния и индивидуалния практически монотеизъм ли се състои или пък в неговата социална практическа разновидност? Тук можем да посочим няколко мнения:
1. По отношение на целта мисията на пророците има двойнствен характер, т. е. целите им са две и независими една от друга. Първата от тях е свързана с живота и щастието на хората в отвъдния свят (теоретичен монотеизъм и индивидуален практически монотеизъм), а втората – със земното им благоденствие (социален монотеизъм). От гледна точка на това, че са се ангажирали със земното щастие на човечеството, пророците са били изразители на социалния монотеизъм, а от друга страна, желаейки и благото на хората в отвъдния свят, те са били поддръжници на теоретичния и на индивидуалния практически монотеизъм. Последният се изразява единствено чрез духовни категории и в субективни преживявания.
2. Основната цел е социалният монотеизъм, като теоретичният и индивидуалният практически монотеизъм са неизменно встъпление към него. Теоретичният монотеизъм е свързан с познаването на Бога. За човека – поради ограничеността на неговата природа – липсва крайна необходимост от познаване или непознаване на Бога, от възприемане на Бога като единствен фактор за душевното развитие и пр., както и Бог не зависи от това дали човекът ще го познае или не, дали ще го почита или не. Но тъй като усъвършенстването на човека се крие в понятието “ние” и в социалния монотеизъм и не може да бъде осъществено без помощта на теоретичния и индивидуалния практически монотеизъм, Бог е направил така, че без познаването и почитането Му да не може да се постигне социалния монотеизъм.
3. Пророчеството се стреми да изведе на преден план познаването, приближаването и достигането до Бога, като социалният монотеизъм е встъпителна част и средство за постигането на тази възвишена цел, понеже, както споменахме и преди, според светогледа на единобожието еволюцията на света е “от Него” и “към Него”. Така че усъвършенстването на хората е в движението и приближаването към Него. Човекът се ползва с една особена привилегия: според знамението “И когато го сътворя и му вдъхна от Своя дух...” (Ал-Хиджр, 29) неговата реалност е Божията реалност, а съобразно природата си той се нуждае от търсене на Бога. По този начин щастието, спасението, благоденствието и просперитета му са в познаването, почитането и изнамирането на път към Бога. Но всъщност човекът е социално ориентиран и ако бъде отделен от обществото, то той няма да е вече човек. Освен това, ако обществото не се управлява от балансирани структури, няма де е възможен пътят към Бога. Затова пророците са се ангажирали с установяването на справедливостта и с отхвърлянето на тиранията и дискриминацията. Обществените ценности като справедливост, свобода, равенство и демокрация, а също и моралът, включващ щедрост, прошка, доброта и благодеяние, не са вродени и не се смятат за елемент от усъвършенстването на човека. Всички гореизброени ценности са предшестващ инструментариум и въпреки това наличието или липсата им нямат никакво значение. Те са условия за достигане на съвършенство, а не представляват съвършенството, средства са за освобождение и спасение, но не са самите тях.
4. Според четвъртото мнение, както бе споменато и в третото, не само крайната цел и съвършенството на човека, но и тези на всички създания, се обобщават единствено в приближаването към Бога. Непростимо еретично е да се твърди, че от гледна точка на целите си пророците са двойнствени, както и да се смята за материализъм това, че тяхната крайна цел е спасението на земния свят, което се изразява единствено в използване естествените дарове на живота под сянката на справедливостта, свободата, равенството и братството. Ала противно на третото мнение, социалните и морални ценности не са лишени от субективни еквиваленти, въпреки че те също така са средства за достигането до най-изконната човешка ценност – познаването и почитането на Бога.
Има два типа връзки между предшестващото и същностното. Първият се състои в това, че единствената ценност на предшестващото е предназначението му да води към същностното, а когато то бъде достигнато, наличието или липсата на предшестващото нямат значение. Например, ако човек иска да пресече поток, той поставя в средата му голям камък, за да прескочи от другата страна. Ясно е, че след като пресече потока, за човека е вече без значение дали камъкът съществува или не. Същото се отнася и за стълбата, която се използва за качване на покрива, и за свидетелството, без което ученикът не може да се запише в по-горен клас. Според другия тип връзка, както предшестващото е средство за преминаване към същинското, а основните и уникални ценности са именно в същинското, след достигането до същинското има значение дали предшестващото продължава да съществува или не: наличието му в края е толкова важно, колкото и в началото. Например придобитите в първи и втори клас знания са втъпителни за по-горните класове, но не е вярно това, че щом веднъж ученикът е стигнал до по-горен клас, той вече няма нужда от тях и ако, да речем, ги изтрие от паметта си, това с нищо няма да му навреди и ще може да продължи образованието си. Всъщност единствено запазвайки тези знания може да се преминава в по-горните класове.
Същинският въпрос е в това, че понякога предшестващото е много умалена форма на същностното, но в други случаи не е. Стълбата не е част от покрива, така както камъкът в средата на потока не принадлежи на никой от двата бряга. Ала знанията от началните и горните класове могат да се разглеждат като компоненти от една истина.
Вторият тип връзка е тази между моралните и социални ценности и познаването и почитането на Бога. Ако човек е достигнал до пълното познаване и почитане на Бога, не са еднозначни съществуването и липсата на истината, честността, справедливостта, милосърдието, щедростта и прошката. Затова възвишеният човешки морал е вид божественост: „Стремете се да достигнете Божия морал” – всъщност дори и да не се осъзнава, моралът е една от степените на познаване и почитане на Бога. Следователно стремежът на човека към тези ценности идва от вроденото му желание да бъде дарен с Божии качества, дори и той да не осъзнава това свое желание и понякога да го отрича с разума си. Ето защо според принципите на исляма действията на онези, които са дарени с морални ценности като справедливост, милосърдие, щедрост и пр., дори те самите да са политеисти, няма да останат незабелязани в отвъдното, стига техният политеизъм да не е резултат на чисто упорство. Всъщност тези хора, без те самите да осъзнават, са достигнали определена степен на богопочитане.

 


РЕЛИГИЯ ИЛИ РЕЛИГИИ

 Теолозите и религиозните историци обикновено обясняват понятието „религии” като посочват поотделно религията на Авраам, юдейството, християнството и исляма. Всеки един пророк на Божия закон се смята за приносител на една религия. Този термин е разпространен и сред хората.
 Но в Корана се използва особен термин, който произхожда от специфичните възгледи в това писание. Според Корана религията е една и съща от Адам до последния от пророците, а всички пророци, донесли или не Божия закон, са призовавали към една и съща идеология. Принципите на пророческата идеология, наречена религия, са също еднакви. Различията между Божиите закони на първо място се дължат на поредица от второстепенни проблеми, които са варирали в зависимост от изискванията на епохата, обстоятелствата и спецификата на призоваваните към Бога народи. Всички тези варианти във формите и аспектите представляват една истина и са насочени към една цел. Друг тип разлики са между ученията – идентични по своето естество, които всеки следващ пророк е издигал на по-високо ниво съобразно развитието на човечеството. Например съществуват огромни разлики между нивото на ученията в исляма и тези на предишните пророци по отношение на теми като сътворението на света, отвъдното и вселената. С други думи, човечеството е като ученик, на когото ученията на пророците трябва да помогнат да преминава от първия до последния клас. Ето в това се изразява съвършенството на религията, а не различията между религиите. В Корана понятието „религия” не се употребява в събирателния смисъл на „религии”, т. е. съществувала е религия, а не религии. Едно от различията между пророците от една страна и гениите и философите от друга се състои в това, че всяка философска школа е била сама за себе си и затова винаги са съществували „философии”, а не „философия”, докато всички Божии пророци взаимно са се утвърждавали, а не са се отричали. Ако някой пророк би живял в земите и епохата на друг пророк, то той е щял да проповядва същите закони и правила.
 Според Корана пророците формират една непрекъсната верига – всеки предходен пророк е възвестявал следващия, като следващият е бил приемник и утвърдител на предишния. Освен това се споменава, че всички пророци е трябвало категорично да обещаят, че взаимно ще се възвестяват или утвърждават: „И когато Аллах прие обета на пророците: “Колкото и да ви дарявам от писание и мъдрост, после при вас ще дойде Пратеник, да потвърди наличното у вас. Вярвайте в него и му помагайте!”, рече: “Съгласни ли сте и приемате ли безусловния обет към Мен?” Рекоха: “Съгласни сме.” Рече: “Засвидетелствайте, и Аз ще бъда с вас от свидетелите!” (Ал-Имран, 81).
 В Корана религията се представя като един непрекъснат процес от Адам до последния от пророците. Тази религия има едно единствено име – ислям (подчинение на Божията воля). Разбира се, това не значи, че през всички епохи религията е била назовавана и позната сред хората само с това име, а че истинността на религията има своя специфична характеристика, която най-добре се определя чрез понятието „ислям”: „Ислямът е религията при Аллах...” (Ал-Имран, 19); „Ибрахим не бе нито юдей, нито християнин, а бе правоверен мюсюлманин...” (Ал-Имран, 67).
 

КРАЯТ НА ПРОРОЧЕСТВОТО

Както споменахме, въпреки второстепенните си различия, пророците са носители на едно послание и принадлежат на една идеология. Тя постепенно се е представяла на човешкото общество в зависимост от развитието на способностите му, докато то самото е достигнало зрелостта, необходима за пълно разкриване на идеологията, и тогава е дошъл краят на пророчеството. Този, чрез когото пророческата идеология е била разкрита в цялото й съвършенство, е пророкът Мухаммад ибн Абдуллах (Бог да го благослови и с мир да го дари!), а последното Свето Писание е Корана, в който пише: „Словото на твоя Господ бе завършено с истина и справедливост. Никой не ще подмени Неговите Слова.” (Ал-Анам, 115)
Сега трябва да разберем защо в миналото пророческите мисии са се обновявали, а пророците са идвали един след друг, въпреки че не всички са били носители на Божия закон и повечето по-скоро са подпомагали изпълнението на съществуващите вече правила. Освен това, защо след Последния от пророците е сложен край на пророческите мисии, като не само не са идвали и няма да идват пророци – носители на Божия закон, но също и такива, които са негови разпространители. Защо? Тук ще се спрем накратко на причините, поради които са се обновявали пророческите мисии.
Въпреки че пророчеството е непрекъснат процес и Божието послание, т. е. религията, не е нищо повече от единна истина, има няколко причини за обновяване на двата вида пророчество – свързани с предоставянето на Божия закон и с разпространението му, както и за появата на Последния от пророците:
Първо, поради недостатъчното си умствено и мисловно развитие древният човек не е бил способен да съхранява каквото и да е Свето Писание. Обикновено Светите Писания са били изменяни и изопачавани или пък напълно унищожавани. Заради това се е наложило обновяването на Божието послание. Моментът, когато е бил низпослан Корана – преди 14 века, съвпада с времето, когато човечеството е надраснало своето детство и е можело да съхранява научното и религиозното си наследство. Затова в Корана като последно Свето Писание липсва изопачаване. В общи линии в момента, в който всяко знамение е било низпославано, мюсюлманите са го запазвали в сърцето си или във вид на писмен документ, така че е била елиминирана възможността за всякакъв вид промени, преобразувания, изопачавания, пропуски или добавки. Поради това е изчезнала една от причините за по-нататъшното обновяване на пророческото послание.
Второ, в миналото, поради липсата на зрялост човечеството не е било в състояние да получи обща програма за своето бъдещо развитие и да се ръководи от нея занапред. Нужно е било то да се напътства стъпка по стъпка и винаги под контрола на определени ръководители.
Но с идването на Последния от пророците, а и след това, човечеството вече е придобило способността да възприеме тази обща програма, с което отпада необходимостта от постепенното й низпославане. Освен унищожаването и изопачаването на Светите Писания, другата причина за обновяването на пророчеството се състои в неспособността на хората да усвоят и осмислят общата и всеобхватна програма за своето развитие. С придобиването на тази способност и последвалите възможности въпросната програма е предадена на човечеството и с това е отпаднала причината за обновяването на пророчеството и низпославането на Божия закон. Улемите на уммата са експертите, които използват програмата в онзи аспект на ислямската религия, чиято роля е да напътства, и показват верния път чрез съставянето на закони и временни актове.
Трето, повечето пророци са били разпространители, а не носители на Божия закон. Пророците-носители едва ли се броят на пръстите на едната ръка. Задачата на пророците-разпространители е била да разпространяват, пропагандират, прилагат и тълкуват Божия закон в тяхната епоха. Във времето на Последния от пророците – епоха на научното познание –  улемите на уммата са могли чрез познаването на принципите на исляма да приспособят този закон към условията и изискванията на времето и мястото, както и да достигнат до същността на Божията воля. Това тяхно действие се нарича „иджтихад” – това е формирането на независима религиозна преценка по правен въпрос. Чрез акта на иджтихад и специфичното напътстване на уммата най-изтъкнатите улеми са изпълнявали повечето от задълженията на пророците-разпространители и по-малка част от тези на пророците-носители на Божия закон (без те самите да са възвестители на този закон). Затова докато потребността от религия е непреходна и колкото повече човечеството се цивилизова, толкова повече тя расте, вече завинаги отпада необходимостта да се обновява пророчеството, да се низпослават нови Свети Писания и да идват нови пророци.

От споменатото досега стана ясно, че интелектуалната и социална зрялост на хората изиграва важна роля за прекратяването на пророческите мисии, която се изразява в следното:
1.  Хората са съхранили Светото Писание непроменено.
2. Човечеството е достигнало момента, когато може да получава и използва програмата си за развитие в цялостен, а не в поетапен вид.
3. Интелектуалната и социална зрялост му позволява да приеме, разпространява и прилага религията, да призовава към добри дела и да се предпазва от злото. Така е отпаднала необходимостта от пророци, които да разпространяват Божия закон, даден от пророците-носители, като тази функция е поета от улемите и праведните хора в уммата.
4. Интелектуалното развитие на човека е достигнало дотам, че той е в състояние, прилагайки иджтихад, да тълкува и обяснява общите положения на откровението, както и при различни обстоятелства и моменти да съотнася всеки казус към съответен принцип. Това също се изпълнява от улемите на уммата.
Ясно е, че краят на пророчеството не означава отпадане на човешката потребност от Божиите учения, низпослани чрез отровения, и от тяхното разпространяване. Както и че поради интелектуалното си съвършенство хората нямат нужда от откровение и така е дошъл краят на пророчеството. Удовлетворена е необходимостта от ново откровение и пророчество, но не и тази, свързана с религията и Божиите учения. Изтъкнатият ислямски учен Екбал Лахори, чиито ценни мисли по въпросите на исляма често цитирам в тази и други свои книги, допуска груба грешка при тълкуването и обясняването на философията за края на пророчеството.
Лахори основава тезите си на няколко принципа:
1. Понятието „откровение”, което буквално означава „бавен говор, шепот”, има широк смисъл в Корана и включва всички видове свръхестествено напътстване – на неодушевените предмети, растенията, животните и човека. Лахори пише: “Връзката с корените на битието в никакъв случай не е характерна за човека. Начинът, по който в Корана е използвано понятието “вахи” (откровение), показва, че във въпросното писание откровението се тълкува като свойство на битието. Разбира се, неговите характеристики и форми се различават според степените на житейската еволюция. Растението, което се развива на воля, животното, което се сдобива с нов орган, за да се приспособи към промените в околната среда, както и човекът, който получава просветление от дълбините на живота, са все примери за различните проявления на откровението, вариращи в зависимост от потребностите на получаващия откровението и нуждите на вида, към който принадлежи този получаващ .
2. Откровението е вид инстинкт и свързаното с него напътствие е вид напътствие на инстинкта.
3. Откровението е напътствие на човека от социална гледна точка, т. е. тъй като човешкото общество е едно цяло с предварително заложени път на развитие и прогресивни закони, то има нужда от напътствие. Пророкът е „получател”, който инстинктивно придобива това, което е нужно на хората. Според Лахори “Всемирното битие интуитивно съзира своите потребности и в критични моменти самостоятелно определя продължителността и посоката на своето развитие. Именно това на езика на религията наричаме низпославане на откровението към пророка.”
4. В първоначалните си етапи на развитие живите същества се ръководят от инстинкта. Колкото повече се развиват те и колкото по-успешно използват сетивата, въображението и мисълта си, толкова по-слаби стават инстинктите им. Всъщност инстинктът се замества от сетивността и мисленето. Така насекомите притежават най-силните инстинкти, а хората – най-слабите.
5. От социална гледна точка човешкото общество е по пътя на своята еволюция и както в първоначалните си фази на развитие животните имат нужда от инстинкт и постепенно в тях се зараждат сетивни и понякога мисловни способности, които да заместят инстинкта, така и хората малко по малко се сдобиват с разум. Точно това довежда до отслабването на инстинкта (откровението). Лахори споменава следното: “През детския период на човечеството духовната енергия разкрива това, което аз наричам “пророческо самосъзнание”. Чрез него и посредством следването на практически и готови правила, преценки, избори и прийоми се спестяват индивидуалната мисъл и възможността да се избира начин на живот. С възникването на разума и критичността битието в своя полза започва да възспира формирането и развитието на видовете самосъзнание, чрез които се е проявявала духовната енергия през по-ранните етапи от развитието на човечеството. Човекът на първо място се управлява от страстите и инстинктите. Индуктивният разум, който сам по себе си прави човека господар на обкръжаващата го среда, е едноличен признак за еволюция и напредък. Тъй като се е появил разумът, той е трябвало да бъде подсилен чрез отслабването на другите видове познание (например инстиктивното).
6. Човешкият свят се дели на два еволюционни етапа: етап на напътстване чрез откровението и етап на напътстване чрез разума и осъзнаването на природата и историята. Въпреки че в древността са съществували няколко изтъкнати философски учения – на древна Гърция, Рим и др. – те са били с незначителна стойност и са спирали прогреса на човечеството. Ето мнението на Лахори по този въпрос: “Без съмнение в древността, когато човекът в сравнение със сега е бил примитивен и малко или много се е намирал под въздействието на внушенията, са се появили няколко значими философски учения. Но не трябва да забравяме, че те са били плод на абстрактната мисъл, която не е могла да стигне по-далеч от систематизирането на мъгляви религиозни вярвания, нито пък да ни даде опорна точка за обективните положения на битието.”
7. Светият Пророк на исляма, с когото завършват пророческите мисии, принадлежи и на древността, и на съвремието. Той е част от древността заради източника на своето вдъхновение – откровението, а не заради експерименталното изучаване на природата и историята, и от съвремието – чрез духа на своите учения, които приканват към размисъл, разсъждение и изучаване на природата и историята. С това именно приключва и откровението. Лахори мисли по следния начин: “И понеже темата се разглежда от този аспект, трябва да споменем, че очевидно Пророкът на исляма е застанал между древния и съвременния свят. Що се отнася до източника на вдъхновението Му, Пророкът принадлежи на древността, а ако вземем предвид духа на това вдъхновение, то Той е част от съвремието. В Него битието открива други източници на познание, присъщи на новите му посоки на развитие. Раждането на исляма е раждане на индуктивния интелект. С възникването на исляма пророчеството достига съвършенството си чрез откритието, че е дошъл моментът за неговия край, а това изисква мъдро да се осъзнае, че светът не може постоянно да бъде управляван отвън. Отричането на свещеничеството и потомствената монархия от страна на исляма, постоянните призиви към разум и опитност в Корана, както и значението, което това писание отдава на природата и историята като източници на човешко познание – всички те са различни аспекти от единната идея за края на пророческите мисии .
Това са според Екбал Лахори принципите на философията за края на пророчеството. За съжаление, неговото виждане е изкривено и доста от изводите му са неверни.
Първият недостатък се състои в това, че ако тези възгледи бяха обосновани, то тогава нямаше да има абсолютно никаква нужда от обновяване на откровението и порочеството, а също и от напътстване чрез откровение, понеже последното щеше да бъде успешно заместено от емпиричното напътстване чрез разума. Освен това, ако разсъжденията на Лахори бяха верни, то те биха формирали философия за края на религиите, а не за края на пророчеството, и освен това целта на ислямското откровение щеше да се състои единствено във възвестяване края на епохата на религиите и началото на епохата на разума и науката. Тези разсъждения не само отричат мястото на исляма, но и противоречат на възгледите на Лахори. Самият той се старае да изясни, че науката и разумът са необходими за човешкото общество, но не са достатъчни. Човечеството има нужда от религия и вяра толкова, колкото и от наука. Лахори твърди, че животът изисква стабилни принципи и второстепенни правила, като целта на „иджтихада в исляма” е хармонизирането на последните с първите.
“Тази нова култура полага основите на световното единство според принципа на монотеизма. Като управленческа система ислямът представлява практическо средство за превръщането на този принцип в значим фактор за интелектуалния и емоционален живот на човечеството. Ислямът изисква преданост към Бога, а не към царството на деспотизма. И тъй като Бог е абсолютната духовна основа за всяко битие, предаността към Него на практика означава преданост към идеалната същност на самия човек. Обществото, което се основава на подобна концепция за реалността, трябва в своето битие да хармонизира категориите “вечност” и “промяна”, както и за организацията на своето битие да се съобразява с вечни принципи, тъй като вечното и постоянното ни дават стабилна основа в този непрекъснато променящ се свят. Но тъй като вечните принципи се тълкуват като противоречащи на всяка промяна, т. е. на това, което в Корана се смята за едно от най-ярките Божии знамения, то в такъв случай те ще доведат до обездвижването на всяко движещо се нещо. Провалът на Европа по отношение на политическите и социалните науки илюстрира първия принцип (отричане на вечното), а стабилността на исляма през последните 500 години потвърждава втория (отричане на променливото). Какво тогава представлява принципът на движението в исляма? Той се изразява именно в иджтихада .
Според такова разбиране винаги ще съществува необходимостта от напътствие чрез откровение, което не може да бъде заместено от емпиричното напътстване чрез разума. Самият Лахори напълно подкрепя принципа за вечната необходимост на човека от напътствие, но въпреки това обясненията му за края на пророчеството зачеркват не само нуждата от ново откровение и пророчество, но също и потребността от напътствие чрез откровение. В този ред на мисли не само пророчеството, но и религията достига до своя край.
Погрешните заключения на Лахори по отношение на края на пророчеството са причина за твърденията му, че периодът на края на пророчеството е сам по себе си период на независимостта на хората от откровението. Потребността на човека от пророческо напътстване е същата както нуждата на детето от учител. Както всяка година детето преминава в по-горен клас и учителите му се сменят, така и човечеството постепенно се е развивало и съобразно с това са се променяли религиозните му закони. Детето завършва последния клас и получава дипломата си. От този момент нататък то започва да се обучава самостоятелно. В епохата, свързана с края на пророчеството, човечеството също е получило подобна „диплома” и вече не е имало нужда от „класическо” образование, като от този момент нататък е било в състояние самостоятелно да изучава и изследва природата и историята. В това именно се състои и „иджтихад”. Следователно краят на пророчеството означава достигане на човечеството до етапа на „самообразоване”.
Без съмнение е погрешно подобно тълкуване по въпроса за края на пророчеството, като изводите от него са неприемливи както за Лахори, така и за онези, които са достигнали до тях чрез прочита на неговите тези.
Второ, ако възгледите на Лахори бяха истинни, то със зараждането на емпиричния разум трябва да приключи и онова, което Лахори нарича „духовен опит” (първичните проявления на Бога), защото, хипотетично погледнато, става дума за инстинкт, а с появата на емпиричния разум ще затихне и влиянието на истинкта, който е външен ръководен фактор. Въпреки твърдението на Лахори, че духовният опит е вечен и че според исляма вътрешният опит е един от трите източника на познание, той лично е силен привърженик на мистицизма и твърдо вярва в духовното вдъхновение.
“Тази идея не означава, че “духовният опит”, който в качествено отношение не се различава от “пророческия опит”, сега вече не съществува като битийна реалност. В Корана “анфус” (азът) и “афаг” (светът) са източници за наука и познание. Бог разкрива Своите знаци и чрез вътрешния и посредством външния опит, а задължението на човека е да преценява познанието, което получава от всички аспекти на опита. Идеята за края (на пророчеството) не трябва да се възприема така, че все едно предопределеността на битието предполага пълно заместване на емоцията с разум. Подобно нещо нито е възможно, нито е желателно. Интелектуалната стойност на тази идея се състои в това, че тя създава независимо критично отношение към духовния опит, а това се случва чрез убеждението, че достоверността на всички индивидуални твърдения за връзка със свръхестественото се е загубила в течение на човешката история... Следователно, духовният и мистичен опит, колкото и необикновен и загадъчен да е той, сега трябва да бъде разглеждан през призмата на съвсем естествения опит и да се дискутира и анализира критично, подобно на останалите аспекти от човешкия опит като цяло.” 
В приведения цитат Лахори има предвид това, че с края на пророчеството не секват вдъхновението, Божиите проявления и чудотворството, а просто те губят стойността и валидността си от миналото. Преди, когато емпиричният разум още не се е бил зародил, чудотворството е било съвсем естествено, приемливо и достоверно свидетелство, но това не се е отнасяло за прогресиралия и интелектуално зрял човек (в епохата от края на пророчеството). Както всяко друго явление, чудото също трябва да се анализира от емпиричния разум. Периодът преди края на пророчеството е бил време на чудотворството, т. е. чудесата са влияели върху разума. Епохата, свързана с края на пророчеството, е време на разума, а разумът не обяснява нещата с помощта на чудесата, освен ако чрез собствените си критерии не потвърди истинността на нещо, което е открито по пътя на вдъхновението.
 Тезата на Лахори относно периода преди и след края на пророчеството също е необоснована. Ще се спрем на нея по-късно в раздела със заглавие „Чудото с края на пророчеството”.
 Трето, твърдението на Лахори, че откровението е вид инстинкт, отново е погрешно и това е довело до други неточности. Според Лахори инстинкът е напълно естествена и неосъзната даденост (вродена). Той е на по-ниско стъпало от сетивата и разума. Според закона на сътворението инстинкът е даден на по-нисшите животински видове (насекомите и още по-примитивните създания). С развитието на сетивата и разума инстинктът отслабва и функциите му затихват, затова и човекът, който е с най-развито мислене, притежава по-слаби инстинкти.
 Противно на това твърдение, откровението е вид напътствие над сетивата и разума и освен това се придобива, още повече че в най-висшата си форма то е осъзнато. Осъзнатостта на откровението е свързана с неописуеми нива много над сетивата и разума. Пространството, което се открива чрез откровението, е много по-широко и дълбоко от това, до което е в състояние да достигне емпиричният разум.
 В един от предишните раздели, посветени на идеологията и философските школи, доказахме, че предвид съвкупността от личностни и обществени способности на човека, поради сложността на социалните му отношения и неяснотата около целта на неговото еволюционно развитие, е необходимо да приемем, че смисълът, който философите и интелектуалците влагат в понятието „идеология”, е двузначен и объркващ. От наша гледна точка за човека има само една идеология и тя произлиза от откровението. Ако не приемем това твърдение, то тогава излиза, че човекът няма никаква идеология.
 Съвременните интелектуалци признават, че идеологията, представяща бъдещия път на човечеството, може да бъде съставяна поетапно. С други думи, според тях само при достигането до определен етап може да бъде дефиниран следващият. Но остава въпросът колко са следващите етапи и кога идва последният? Не е ясно има ли изобщо подобни етапи, но е ясна съдбата на подобен тип идеологии.
 Бих желал Лахори, който малко или много е изучавал произведенията на мистиците и в частност се е интересувал от „Маснави” на Маулана, да им бе обърнал по-сериозно внимание и да бе изнамерил по-добри критерии за определяне края на пророчеството. Мистиците вярват, че пророчеството е приключило, защото всички личностни и социални етапи, през които е трябвало да премине човекът по пътя си, са били открити наведнъж. След това, колкото и човек да се старае, той повече нищо няма да открие и е принуден да се превърне в последовател. Последният пророк е този, който е преминал през абсолютно всички етапи. Ето това е критерият за края на пророчеството, а не за прогреса на емпиричния обществен разум. Ако Лахори беше вникнал по-задълбочено в творбите на любимите си автори като Маулана, щеше да разбере, че откровението не е вид инстинкт, а е дух и живот – по-възвишени от тези на разума. Ето няколко стиха на Маулана Джалалуддин Руми:

 „В сравнение с разума и душата на кравата и магарето
 човекът разполага със съвсем други.
 Също тъй, освен разума и душата на човека
 има и други в близките до Бога и пророците.”
 *****************
 „Тялото е видно, а душата не.
 Тялото ръкав е, а душата е ръка.
 Разумът пък по-таен от душата е.
 Сетивата към душата бързо прибижават се.
 Духът на откровението от разума по-таен е,
 понеже идва от неведомото и по-висш от него е.
 Разумът на Ахмад не бе от никого скрит,
 но духът на откровението му не бе никому ясен.
 Духът на откровението си има своя миг,
 а разумът няма да разбере кога дошъл е той.”
  *****************
 „Той е воден от Книгата на съдбата,
 която от какво се пази, нима от грешки?
 Това не е астрономия, гадаене или сън,
 Само Бог знае кога идва откровението.”

 Четвърто, изглежда, че Лахори допуска грешката на учените от Запада, т. е. схваща науката като заместител на вярата. Разбира се, Лахори е категоричен противник на тази теза, ала начинът, по който тълкува философията за края на пророчеството, довежда точно до тези заключения. Лахори представя откровението като инстинкт и твърди, че с пълноценното използване на разума и мисълта приключва ролята на инстинкта и той придобива затихващи функции. Това е вярно, но само в случая, когато мисълта се развива по пътя на инстинкта. Ако допуснем, че инстинктът и мисълта действат по два различни начина, то няма причина инстинктът да изчезне с еволюцията на мисълта. Дори и да приемем откровението за вид инстинкт и да определим функцията на този инстинкт като представяне на даден тип светоглед и идеология, които не могат да бъдат достигнати чрез разума, тогава липсва причина за отмирането на инстинкта заради прогреса на индуктивния разум (както твърди Лахори).
 Истината е, че въпреки цялата си гениалност, ерудираност и привързаност по отношение на исляма, Лахори понякога допуска груби грешки поради факта, че преди всичко е западен възпитаник, а ислямските науки са негово второстепенно занимание. Той има западно образование, въпреки че е изучавал ислямска култура, особено „фикх”, мистицизъм и малко философия. В предговора към пети том „Принципи на философията и методология на реализма” със се спрял на неясните тези на Лахори относно някои задълбочени философски въпроси.
 Поради тази причина не е уместно Лахори да бъде сравняван със Саид Джамаладдин Асадабади. Освен че Асадабади притежава несъпоставима с Лахори гениалност, той за разлика от Лахори е изучавал на първо място исляма, а след това западната култура. Също така покойният Асадабади е познавал по-добре мюсюлманските държави, тъй като често е пътувал из тях и е изучавал отблизо протичащите там процеси. Затова за разлика от Лахори той в никакъв случай не е допуснал дори и подобни на неговите грешки и това се дължи на познаването отблизо на обстановката в страни като например Турция и Иран.

 


ПОСЛЕДНОТО ЧУДО

 Свещеният Коран е вечното чудо на последния Пророк. Въпреки че предходните пророци като Авраам, Мойсей и Христос са донесли Свето Писание и едновременно с това са сътворили чудеса, при тях тези деяния не са идентични едно с друго. Чудесата им са се състоели например в превръщането на огъня в „студен и безопасен” (от сура „Ал-Анбиа”, 69), на тоягата в змия или в съживяване на мъртви. Очевидно е, че всяко от тези чудеса е било временно и преходно. Основата на чудотворство на последния Пророк е било неговото Писание. То представлява и книга, и доказателство за мисията му. Именно затова последното чудо, за разлика от предишните, е вечно и непреходно, а не временно и тленно.
 Фактът, че чудото на последния Пророк се изразява в книга, го прави съвместимо с тогавашната епоха, когато науката, познанието, цивилизацията и културата са се развили достатъчно. Това е дало възможност постепенно да се разкрият аспектите на чудотворството на тази книга, които преди са били обвити в тайнство. Също така нейната нетленност е в хармония с нетленността на посланието и мисията на последния Пророк, които ще останат завинаги.
 В някои от знаменията на Свещения Коран недвусмислено се описват собственото му чудотворство и свръхестественият му характер, както и други чудеса, демонстрирани от последния Пророк. „А ако се съмнявате в това, което сме низпослали на Нашия раб, донесете една сура, подобна на неговите...” („Ал-Бакара”, 23)
 В Корана са засегнати различни въпроси, свързани с чудесата, един от които е необходимостта от чудо като доказателство за всяка пророческа мисия. Друг такъв е значимостта на чудото като доказателство, трети – извършването на чудо от пророците съобразно Божията воля, а четвърти се състои в това, че пророците правят чудеса само в подкрепа на истинността на думите си и не са длъжни всеки ден и час да удовлетворяват молбите на хората в тази насока. С други думи, те не са отворили „изложба на чудеса” или „фабрика за чудотворство”.
 В Свещения Коран изчерпателно са разказани и са определени като достоверни чудесата, извършени от много предишни пророци като Ной, Авраам, Лут, Салих, Худ, Мойсей и Исая.
 Позовавайки се на знаменията в Корана, в които се отхвърлят молбите на политеистите за демонстриране на чудеса, някои ориенталисти и християнски духовници твърдят, че Пророкът на исляма е отричал пред хората да е извършил друго чудо освен Корана. Те е трябвало да приемат Корана като чудо, понеже Пророкът не е предложил никакво друго. Някои съвременни ислямски автори също подкрепят това твърдение, като поясняват, че чудото е демострация, необходима за незрелите хора и децата, които се увличат от странните и необикновени неща. Зрелият човек не обръща внимание на подобни неща, а мисли логично, и тъй като Пророкът на исляма е живял в епохата на разума и логиката, а не на суеверията и фантазиите, по Божията воля той е отказвал да извършва други чудеса освен низпославането на Корана. Д-р Хабиболлах Пайдар пише следното:
 „Прибягването до чудеса е било неизбежно за предишните пророци, понеже по онова време е било трудно и дори невъзможно да се напътстват хората чрез разумни доводи... В епохата на Пророка на исляма човешкото общество вече е преминало своето детство и е достигнало до интелектуална зрялост. Вчерашното дете, което е имало нужда от майка, за да държи ръцете му и да го учи да върви, вече е било в състояние да стои на краката си и да използва своя разум... Именно затова Пророкът на исляма се е съпротивлявал срещу молбите на неверниците и враговете си да демонстрира чудеса, като за да докаже достоверността на призива си, е разчитал на разума, опита и историческите факти... Въпреки настойчивостта и упоритостта на неверниците, Пророкът на исляма по Божията воля отказва да извършва чудеса както предишните пророци и се уповава единствено на Корана като уникално по рода си чудо. В качеството си на чудо, извършено от последния Пророк, Коранът се явява поредното доказателство за края на пророчеството, в което и всеобхватно хармонично се съдържат всички вселенски факти, както и житейски инструкции и напътствия. Той е чудото, достойно за зрелия и разумен човек, а не за детето, подвластно на заблуди и фантазии.” 
 Ето няколко цитата и от Али Шариати:
 „Древният човек е виреел в среда, която е била постоянно наситена със суеверия, заблуди и свръхестествени неща. Нищо друго освен „противоречащото на разума и сетивата” не е било в състояние да повлияе на възприятията му. Затова през историческото си развитие човечеството винаги е търсило чудодейното и се е запленявало от невидимото. Тази чувствителност към всичко неосезаемо и ирационално е по-силна сред хората, за които цивилизацията е доста далечно понятие. Колкото по-близо са те до природата, толкова повече са увлечени от свръхестественото, а суеверията са прословуто доказателство за това. Човекът на пустинята постоянно търси чудеса, а светът му е изпълнен с духове и удивителни мистерии... Душата на древния човек се оживява само когато погледът му попадне на нещо тайнствено, магическо и двусмислено. Ето затова не само пророците, но също царете, вождовете и мъдреците на всяко племе са прибягвали до свръхестественото, за да оправдаят себе си. Междувременно пророците, чиито мисии са се основавали на невидимия свят, е трябвало повече от другите да демонстрират чудеса, тъй като чудодейното е имало по-голям ефект върху вярата на хората, отколкото логиката, науката, очевидните факти и обективната действителност. Ала историята на Мухаммад е изключение от това правило. Пред едно общество, което в най-големия си и развит търговски град разполага само със седем скрижала и не мисли за друго освен за гордост, мечове, стоки, камили и наследници, той декларира, че чудотворството му се изразява в книга, което само по себе си също е чудо. Книга! В страна, в чиято история дотогава не може да се открие нито една книга! Бог се заклева чрез мастило, перо и скрижал сред хора, които смятат писането за дело на слабите, безпомощните и низвергнатите... Книгата е единственото нещо, което постоянно се вижда. С всеки изминал ден тя става все по-чудодейна и е единственото чудо, което, за разлика от другите, бива разбирано и възприемано по-задълбочено в процеса на помъдряване, прогресиране и цивилизоване на обществото. Книгата също така е единственото чудо, на което могат да се осланят не само вярващите в невидимия свят; което се признава от всички мъдреци; което не е за обикновените хора, а за интелектуалците; което, за разлика от другите чудеса, няма за цел само да стимулира възприятията на хората за свръхестествените неща; което не е встъпление или инструмент за приемането на пророческа мисия, а предназначението му е да възпита вярващите. То има за цел приемането на религията и е самата пророческа мисия. Накрая, чудото на Мухаммад няма свръхчовешко измерение, въпреки че представлява свръхчовешки акт. Също така, за разлика от миналите чудеса, които са имали една-единствена цел - да накарат хората да повярват (при това малко хора са станали техни свидетели), чудото на Мухаммад е апогей на човешките способности и може да служи като перфектен образец, който постоянно е достъпен за хората... Мухаммад се опитва да превърне любопитството на хората към чудотворството и метафизичното в стремеж към разумното, логичното, научното, естественото, социалното и моралното, както и да насочи техния усет към „странните и невидими неща” в посоката на „реалното и истинското”. Тези усилия не са елементарни, особено що се отнася до хора, които не се поддават на нищо друго освен на неестественото и сред които той е обявил себе си за пророк. Удивителна постъпка е да се определиш като пророк, да призовеш хората към собствената си божествена мисия и в същото време официално да признаеш, че нямаш нищо общо с невидимия свят. Освен че това действие има човешка стойност, то е вълнуващо с необичайната си искреност и с факта, че призовава сърцето да възхвалява Бога, а ума да Го почита. За да се уверят, че е пророк, хората са го питали за предварителната цена на стоките, така че да могат да извлекат изгода в търговията си, но Корана му е разпоредил да казва: „Не владея за себе си нито полза, нито вреда, освен ако Аллах не го е пожелал. И ако знаех неведомото, щях да си увелича доброто и нямаше да ме засяга злото. Аз съм само предупредител и благовестител за хора вярващи.” (Ал-Араф, 188) Ала пророк, който не познава неведомото, не разговаря с призраци и духове и не прави чудеса всеки ден, не може да впечатли хората от пустинята. Мухаммад ги призовава към размисъл за вселената, чистота, приятелство, познание, вяра, разбиране смисъла на битието и човешкия живот и съдба, а те постоянно искат от него чудеса и предсказания. Като свидетелство, че от него не могат да се очакват подобни дела, Бог чрез неговия глас казва: „Пречист е моят Господ! Не съм ли само един човек-пратеник?” („Ал-Исра”, 93).
 В разсъжденията си по тази тематика някои съвременни ислямски автори се уповават до голяма степен на знамения 90–93 в сура „Ал-Исра”: „И казаха: “Не ще ти повярваме, докато не направиш да бликне за нас извор от земята, или да имаш градина с палми и грозде и да направиш да бликнат сред нея реки в изобилие,  или да направиш небето да падне ¬ както твърдиш ¬ върху нас на отломки, или да доведеш насреща ни Аллах и ангелите, или да имаш дом от злато, или да се възкачиш на небето. И не ще повярваме на твоето възкачване, докато не ни свалиш книга, която да прочетем.” Кажи [о, Мухаммад]: “Пречист е моят Господ! Не съм ли само един човек пратеник?” Тези автори твърдят, че според цитираните знамения политеистите искали от Пророка да покаже друго чудо освен Корана, но той отказал.
 Въпреки че подкрепям някои от гореизложените тези, особено що се отнася до това, че Корана е по-възвишено чудо, отколкото останалите, за съжаление не мога да се съглася с всички тях. От моя гледна точка бих поставил няколко от тезите под въпрос:
1. Пророкът на исляма не е демонстрирал друго чудо освен Корана и е отхвърлял молбите от подобно естество, за което са доказателство знаменията в сура „Ал-Исра”.
2. Какви са стойността и предназначението на чудото? Дали чудото и свръхестествените дела са били съвместими с “детската” епоха на човечеството, когато разумът и логиката не са били познати и всеки човек, дори мъдреците и царете са оправдавали себе си чрез извършване на чудотворства. Пророците са били принудени да оправдават себе си по същия начин и така да убеждават хората. Пророкът на исляма, чието чудо представлява книга, е изключение от това правило – той е оправдавал себе си чрез тази книга и, по-точно, чрез разума и логиката.
3. Пророкът на исляма се стреми да отклони вниманието на хората от метафизичното и чудодейното и да го насочи към разума и логиката, както и да ориентира техния усет към „странните и невидими неща” в посоката на „реалното и истинското”.
По-нататък ще обсъдим по-подробно горните три тези.

ДРУГОТО ЧУДО ОСВЕН КОРАНА
Извършил ли е Пророкът на исляма друго чудо освен Корана? Ако оставим настрани факта, че тази теза е неприемлива от гледна точка на историята, пророческите традации и хадисите, тя също така противоречи и на текста на Корана. В Корана е споменато за “разцепването на луната” (“Ал-Камар”, 1). Ако предположим, че някой може да разтълкува по някакъв начин “разцепването на луната” (което, естествено, е неосъществимо), то как тогава ще се обясни “възкачването на небето” в сура “Ал-Исра”? В Корана ясно се упоменава: “Пречист е Онзи, Който Пренесе своя раб нощем от Свещената джамия до Най-далечната джамия, околностите на която Ние благословихме, за да му покажем от Нашите знамения.” (“Ал-Исра”, 1) Нима това не е свръхестествено събитие, или чудо?!
В сура “Ат-Тахрим” се разказва за това как Пророкът доверил тайна на една от съпругите си и тя я споделила с друга от неговите съпруги: “Пророка тайно довери на една от своите съпруги новина. А когато тя я съобщи (на Айша) и Аллах му разкри това, той сподели (с нея) част и избягна друга. И щом й го съобщи, тя рече:”Кой ти го съобщи?” Рече: “Събщи ми го Всезнаещия, Сведущия.” (Ат-Тахрим”, 3). Нима това не е черпене на познание от неведомото? Не е ли това чудо?
Знаменията от 90 до 93 в сура “Ал-Исра”, както и други подобни, на които се спираме, са от различно естество. В тях не става въпрос просто за изискването на чудо със значението на “знак” или “доказателство”от страна на хората, които се колебаят и търсят мотивация. Горните знамения, както и знамение 50 от сура “Ал-Анкабут” разкриват особената логика на политеистите, изикващи чудеса, и тази в Корана по отношение философията на пророческите чудеса.
В знамения 90-93 от сура “Ал-Исра” политеистите се обръщат към Мухаммад така: “И казаха: “Не ще ти повярваме, докато не направиш да бликне за нас извор от земята , или да имаш градина с палми и грозде и да направиш да бликнат сред нея реки в изобилие , или да направиш небето да падне – както твърдиш – върху нас на отломки (това е страдание, смърт и край, а не чудо), или да доведеш насреща ни Аллах и ангелите, или да имаш дом от злато , или да се възкачиш на небето. И не ще повярваме на твоето възкачване, докато не ни свалиш книга, която да прочетем ...
Политеистите не са казали: “Ние няма да ти повярваме, докато не извършиш определено чудо.” Казали са: “Няма да те последваме в името на собствения ти интерес.” Това е доказателство за тяхна сметка, или покупко-продажба на вяра. Съществува разлика между “искрената вяра” и “поддаването”. Специалистите по мюсюлманска юрисдикция също се спират на този деликатен момент, засягащ Пророка и изложен в сура “Ат-Тауба”, знамение 61: “...Той вярва в Аллах и вярва на вярващите...” Освен това, за да се убедят, политеистите поискали например “да бликне за нас извор от земята”, което е очевидна молба за получаване на придобивки, а не за доказателства или чудеса. Пророкът е дошъл да създаде от тях истински вярващи, а не да купува с чудеса убежденията и вярата им.
Уважаваният автор Али Шариати сам пише, че политеистите казали на Пророка следното: “Ако си Пророк, кажи ни цената на стоките предварително, така че да получим печалби в търговията.” Очевидно е, че подобен тип изискване на чудо или доказателство не е насочено към откриване на истината, а към използване на Пророка за печелене на пари. Ясно е, че отговорът на Пророка е бил следният: “Ако Бог ме осведомяваше за неведомото (за изпълнение на подобни цели), щях да използвам това за собствените си земни дела. Ала чудесата и неведомото не са с такова предназначение. Аз съм Пророк, предупредител и предвестител на доброто.”
Политеистите са мислели, че чудесата са изцяло в ръцете на Пророка и той може да ги извършва ежечасно, по всякакъв начин и напълно самоцелно. Затова искали от Него бликащ извор, дом от злато и предварително да знаят цените. Обаче чудото е като самото откровение – то зависи от Бога, а не от желанието на Пророка. Както откровението не е обвързано с желанието на Пророка, а е Божествен процес, който се осъществява чрез Него, така и чудото е също Божествен процес, който влияе на волята на Пророка и се извършва чрез него. Това означава, че откровението се проявава чрез Божието благоволение, както и чудото, и именно такъв е смисълът на знамение 50 от сура “Ал-Анкабут”: “...Знаменията са само от Аллах, а аз съм само явен предупредител.”
Същото се отнася и за познаването на неведомото, което е само по себе си чудо. Що се отнася до личността на Пророка, той няма познание за неведомото: “...нито знам неведомото, а и не ви казвам, че съм ангел.” (“Ал-Анам”, 50). Но когато под влияние на неведомото и метафизичното той говори за скритите тайни, и в случай, че го попитат откъде знае за нещо, отговаря: “...Следвам единствено това, което ми се разкрива.” (“Ал-Анам”, 50).
И ако Пророкът е казал “И ако знаех неведомото, щях да си увелича доброто...” (“Ал-Араф”, 188), то целта е била да обяви логиката на политеистите за несъстоятелна, като е подчертал, че познанието му за неведомото е в рамките на чудотворството, със специална цел е и се проявява по откровение от Бога. Ако неговото познание за неведомото беше изцяло персонално, с много предназначения и инструмент за пълнене на джоба, вместо да дава на политеистите сведения за цените, за да забогатеят, Пророкът щеше сам да се възползва от това за лично облагодетелстване! В друго знамение на Корана се казва: “...Знаещия неведомото. Той на никого не разкрива Своите тайни, освен на онзи пратеник, когото е избрал.” (“Ал-Джинн”, 26-27). Пророкът е именно един от тези избрани пратеници.
В значителен брой знамения на Корана се споменават чудесата на много от пророците – на Авраам, Мойсей, Исус. Тогава как е възможно, когато искат от Мухаммад да направи чудо, така както са искали и от предишните пророци и те са са изпълнявали такива молби, той да казва, че не е нищо повече от човек-пратеник? Нима политеистите не са имали правото да попитат дали предишните пророци, чиито чудеса Мухаммад подробно описва, не са били също хора-пратеници? Възможно ли е да има такова явно и незабелязано от политеистите противоречие в Корана?
Ако тези интелектуални разсъждения са верни, вместо да каже, че е само човек-пратеник както онези преди него, Мухаммад щеше да заяви, че е последният Пророк и изключение от предишните. Така че, да не се иска от него това, което се е искало от другите. Става ясно, че исканото от политеистите не е чудо, т. е. доказателство за откриване на истината, което тези, които я търсят, имат право да изискат от онези, които претендират, че са пророци, а представлява нещо друго, което достойнството на пророците като цяло не може да приеме. Затова Мухаммад е заявил, че е само човек пратеник и че исканото от политеистите не е същото, което търсещите истината биха изискали от пророците и и което те биха им дали. Политеистите се стремят към съвсем различни неща: договор, или сделка; да виждат Мухаммад, а не Бог; да изискват от Пророка лични услуги; да демонстрират високомерие, егоизъм и преимущество спрямо другите; да отправят към Мухаммад неудовлетворими молби...
Признавам, че хората винаги желаят чудеса – не само от пророците и имамите, но и от всеки гроб, камък или дърво. Но трябва ли въз основа на това да отричаме всяко извършено чудо от Пророка (освен Корана)?
Освен това има разлика между чудо и чудотворство. Чудесата са Божествено доказателство за Божествена мисия, ограничени са по брой и са с Божествена цел, затова и се извършват при определени обстоятелства. Чудотворството е свръхестествено действие, което е главно резултат от духовната сила и светостта на съвършения или близкия до съвършенството човек. Зад неговото проявление не се крие Божия цел. То е често срещано и дори може да се каже, че има обичаен характер и не е обвързано с никакви обстоятелства. За разлика от чудотворството, чудото е езикът, чрез който Бог указва на даден човек.
 

СМИСЪЛ И ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧУДОТО

Доколко чудото има свои смисъл и предназначение? Логиците и философите са класифицирали по няколко показателя начините на аргументиране от гледна точка на смисъл и предназначение. Някои от тях, както например прилаганите от математиците, са с логическа стойност и не предизвикват научни или разумни съмнения. Други, като използваните от проповедниците в техните речи, се осланят на метода на убеждението, който, ако се анализира внимателно, ще бъде подложен на съмнение, но, ако не, ще предизвика съответната реакция. Трети имат емоционална и сантиментална стойност и пр.
Какви са смисълът и предназначението на чудото според Корана? Както според Корана проявленията на сътворението са в “Божиите знаци” и представляват категорични доказателства за съществуването на Бога, в него като свидетелства се споменават и чудесата на пророците, които са определени като абсолютни, неоспорими и логични признаци за автентичността на техните извършители.
В Корана е отделено значително място на чудесата и молбите на хората, които не са искали да приемат вярата без доказателства. Тези молби са сметнати за разумни и логични. Подробно са описани положителните и практични отговори на пророците в границите на разумното и логичното и като свидетелство за истинността на претенциите им, без да се набляга на самите молби на хората, които са искали да извлекат полза, да се забавляват или просто да наблюдават пророците и техните чудеса. Много знамения са посветени на тази тематика. В Корана изобщо не се споменава за чудесата като средства за убеждаване на примитивните и обикновени хора, както и че принадлежат на “детската” епоха на човечеството. Те са определени като неоспорими доказателства.
 

ПОСОКА НА ПРОРОЧЕСКОТО НАПЪТСТВИЕ

Последното чудо е вечно, тъй като е книга и принадлежи към речта, познанието и културата. Чудодейният аспект на книгата се изяснява постепенно. В наши дни стават ясни за хората и някои от удивителните страни на Корана, които до вчера са тънели в мистерия и е било невъзможно да бъдат разгадани. Чудото на Корана се разбира по-добре от интелектуалците, отколкото от обикновените хора. Последното чудо е във вид на книга, за да е в съответствие с епохата на последния Пророк. Ала дали това е така, за да може човешкото съзнание да бъде напътено едновременно от невидимото към видимото, от нерационалното към разумното и логичното и от метафизичното към естественото? Дали Мухаммад се опитва да преобразува любопитството на хората към необикновените неща, чудотворствата и свръхестественото в усет към разумните, логичните, научните, естествените, социалните и моралните проблеми, както и да превърне чувствителността им спрямо неведомото и мистериозното в осъзнаване на фактите и действителността?
Изглежда, че подобна теза не е коректна, защото, ако е, то тогава трябва да приемем, че всички пророци с изключение на Мухаммад са призовавали към невидимия свят. Защо в такъв случай стотици знамения в Корана са посветени на неведомото и мистериозното?
Без съмнение, едно от основните преимущества на Корана е, че приканва към изучаване на естествените науки и видимия свят в качеството им на Божествени свидетелства. Но приканването към изучаване на природата не означава отклоняване съзнанието на хората от всяко неестествено нещо. Точно обратното – то значи вникване в природата като съвкупност от свидетелства с цел преминаване от естественото към метафизичното. Според Корана пътят към невидимото, метафизичното и разумното преминава съответно през видимото, естественото и осезаемото.
Важността на делото на Мухаммад се състои във факта, че както насочва вниманието към природата, историята и обществото, приканва хората, които не се поддават на друго освен на свръхестественото, към разума, логиката и науката, същевременно и се стреми да промени мисленето на онези, които се осланят единствено на естественото и осезаемото, в посоката на един по-висш и прогресивен начин на разсъждение.
Главното преимущество на света, представян от религиите като цяло, и в частност от исляма, в сравнение със света според съвършената наука и философия, е, по думите на Уилям Джеймз, в това, че в него съществуват други елементи освен материалните и други закони освен познатите на човечеството.
В Корана не се цели замяната на интереса към метафизичното и невидимото с такъв към естественото и осезаемото. Смисълът на Корана се състои в това, че както насочва вниманието към природата, или “видимото”, така поставя на преден план и вярата в “неведомото”. “ Тази книга – без съмнение в нея – е напътствие за богобоязливите, които вярват в неведомото...” (“Ал-Бакара”, 2-3).
Но как е възможно Корана да се опитва да отклонява вниманието на хората от подобни неща, докато самият той принадлежи към категорията на мистичното и необикновеното, т. е. към чудесата? Освен това повече от сто знамения са посветени на този въпрос.
Не ми става ясно изречението, че “Книгата е единственото чудо, убеждението в което не е характерно само за вярващите в неведомото.” Какво убеждение? Убеждението в това, че Корана е книга и третира възвишени теми, или че е чудо? Убеждението в чудотворността на нещо в качеството му на Божествено свидетелство е еквивалентно на вярата в неведомото. Как тогава е възможно един човек едновременно да вярва и да не вярва в неведомото?
Казано е, че чудото на Мухаммад не е извънчовешко, въпреки че е с извънчовешки характер. За мен това твърдение остава неясно и може да се тълкува по два начина. Според първия, тъй като представлява откровение, а не собствените му думи, чудото на Мухаммад, наречено Коран, е свръхчовешко действие. Едновременно с това пък това е чисто човешки акт и принадлежи към категорията на общочовешките действия.
Изглежда невероятно това да е целта, тъй като в такъв случай излиза, че Корана няма преимущество спрямо останалите Божествени писания, които представляват свръхчовешки действия, тъй като са низпослани чрез откровение, но същевременно и не принадлежат към тази категория, понеже нямат свръхестествен характер. Така както например “Свещените хадиси”, които са Божествени слова, низпослани чрез откровение, не се възприемат като чудо или като резултат от свръхчовешко действие.
Преимуществото на Корана спрямо останалите Божествени писания и хадисите се състои във факта, че е хем свръхчовешко действие, т. е. откровение, и хем съвсем човешко. С други думи, Корана има чудотворен и свръхчовешки характер. “Кажи: “И да се съберат хората и джиновете, за да създадат подобен на този Коран, те не ще създадат такъв подобен, дори един на друг да си помагат.” (“Ал-Исра”, 88)
Според втория начин, по който се тълкува горното твърдение, за разлика от чудесата на другите пророци, включващи превръщането на тоягата в змия и съживяването на мъртвите и имащи извънчовешко естество, чудото на Мухаммад е абсолютно човешко действие, понеже представлява слово, наука и култура. От друга страна чудото на Мухаммад има и извън- или свръхчовешки характер, защото произхожда от невидими и метофизични сили. Ако това е целта – такава и би трябвало да бъде – то тогава се признава невидимото, метафизичното, свръхестественото и онова, което наричаме “мистично и необикновено”. Защо тогава подходът ни към чудесата и необикновеното да бъде идентичен с подхода ни към суеверията и нерационалното? Не трябва ли още от самото начало да разделим чудесата и необикновеното от суеверията и фантазиите, така че разполагащите с малко информация за тези подходи, да не останат с грешно впечатление, което ние не искаме? И основно защо трябва да се променя изречението “Книгата на Пророка на исляма е чудо”, за да звучи като “Чудото на Пророка е книга” и така да предизвиква недуразумение?!
В последната разработка на уважавания автор Али Шариати има статия със заглавие “Корана и компютъра”, публикувана във “Фалак” – издание на студентите от факултета по литература към Техеранския университет, която може да се възприема като корекция на тезата му за чудесата и признак за постепенната еволюция на мисленето му.
В тази статия се предлага словата в Корана да се превърнат в компютърни знаци, както и да се използва компютърът като велико проявление на човешката цивилизация за откриване на факти в Корана. Разбира се, това предложение е доста уместно и навременно. След това в нея се споменава за постиженията на някои египетски учени и ирански инженери-мюсюлмани по този въпрос. Впоследствие под заглавие “Как може да се докаже чудото на Корана?” е представена една доста интересна дискусия. Заедно с това има препратка към наскоро излязлата от печат изключителна книга “Посока на трансформацията в Корана”. Шариати хвали ценното откритие на автора й, според което дължината на знаменията и увеличаването на броя на думите, низпослани на Пророка за период от 23 години, образуват идеална, систематична и необикновена крива. Шариати добавя: “Кой оратор по света може да определи кога са изречени дадени слова по дължината на изразите в тях? Особено когато текстът не е от научно или литературно произведение, което авторът е седнал и написал за определен период от време. Тук става въпрос за слова, изречени от човек по време на 23 вълнуващи години от живота му, а не за книга, посветена на една тема или определена сфера. Касае се за различни теми, които са развивани първоначално от Пророка стъпка по стъпка, в зависимост от нуждите на обществото, като отговори на въпроси и в съответствие със събитията или проблемите, съпътствали една продължителна борба, и едва след това те са били компилирани.” 

 

СВЕЩЕНИЯТ КОРАН

 Корана е нашето Свето Писание и непреходното чудо на нашия Пророк. В продължение на 23 години той постепенно е бил ниспославан на Божия пратеник. Свещения Коран, който е писанието на Пророка и едновременно с това проявление на Неговото чудотворство, е изиграл стотици пъти по-важна роля от тоягата на Мойсей и Духа на Исус. Мухаммад е четял на хората знаменията на Корана и тяхната притегателна сила ги е привличала към исляма. Историята на исляма е пълна с безброй примери по този въпрос.
 В Корана се съдържат 114 сури, включващи 6205 знамения, в които пък от своя страна има общо около 78 000 думи. От ранните години на исляма до наши дни мюсюлманите са извършили уникални дела в името на Корана, което показва изключителната им привързаност към това писание. По времето на Мухаммад Корана е бил писан от група хора, подбрани лично от него самия и известни като “писарите на откровението”. Освен това повечето мюсюлмани – мъже и жени, млади и стари – са имали прекрасното желание да запазят всички или поне по-голяма част от кораничните знамения и изричали Корана по време на молитва. Те правели това с удоволствие и считали, че напевното му четене ще им донесе благодат и душевно спокойствие.

 ВЕЛИЧЕСТВЕНИТЕ ДЕЛА НА МЮСЮЛМАНИТЕ В ИМЕТО НА КОРАНА
 Във всяка епоха под влияние на ентусиазма и привързаността си към своето Свето Писание и съобразно интелектуалните и емпиричните си възможности мюсюлманите са работили по Корана в следните аспекти: наизустяване и възпроизвеждане; четене и произнасяне заедно със специалистите в тази област; тълкуване на семантиката; обясняване и описване на кораничната лексика в специализирани речници; преброяване на знаменията, думите и дори буквите; изследване на понятията и прилагането им в областта на правото, морала, социологията, философията, мистиката и науката; украсяване на писаното и неписано слово със знамения и използването им върху важни надписи, гипсови и керамични отливки, както и калиграфирането и позлатяването им; преподаване Корана на децата преди каквато и да е друга дисциплина; компилиране на арабската граматика заради Корана; въвеждане на семантиката, риториката и лексикографията и т. н.
 Привързаността и интересът на мюсюлманите към Корана са довели до създаването на цяла серия литературни и логически науки, които без това писание е нямало да се появат на бял свят.

 ЧУДОТВОРСТВОТО НА КОРАНА
 Корана е непреходното чудо на Последния от пророците. От началото на ниспославането му в Мека, когато се започва с по-кратките сури, Мухаммад официално обявява, че Корана не е негово, а Божие дело, и не само той, но и никое друго човешко същество не може да създаде подобно нещо. Освен това е призовал, ако някой не му вярва, да опита сам или с помощта на други, но нека знае, че дори хората и духовете да си помагат, пак няма да са в състояние да извършат това. Противниците на Пророка тогава, а и сега, след четиринадесет века, не могат да отговорят на подобно предизвикателство. По онова време те са го определили като “магия”. Такова обвинение е само по себе си вътрешно признаване на свръхестествения характер на Корана и демонстрация на безсилие пред него.
 Най-заклетите противници на Пророка са опитали всякакви начини, за да го обезсърчат и провалят. Единственото, което не са направили поради своята неспособност, е било онова, към което Пророкът ги е призовавал и което е намерило своето място в Корана, а именно – да създадат поне една сура (дори и такава, която се състои от един ред, като например “Ал-Каусар”).

 ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ЧУДОТО, НАРЕЧЕНО КОРАН
 Корана е чудо от най-различни аспекти, то е отвъд човешките възможности. Накратко чудото, наречено Коран, има две характеристики: буквална и духовна.
 Буквалната се отнася до естетиката, а духовната – до науката. Така че чудото “Коран” съдържа аспект, свързан с естетиката и изкуството, и такъв, съотносим към интелекта и науката. Всеки от тези аспекти, особено вторият, от своя страна се дели на подаспекти. (Наскоро някои египетски и ирански учени заявиха, че има и още един аспект – технически, състоящ се в особената геометрия на буквите и думите в Корана, която въз основа на низпосланите знамения намира отражение във възходяща крива .

 ЕЗИКЪТ НА КОРАНА 
 Стилът на Корана не е нито поетичен, нито прозаичен. Не е поетичен, понеже му липсва ритмика и рима. Освен това поезията е плод на въображение и се основава на хиперболата, която е вид измислица. В Корана липсват поетичното въображение и алегориите. В същото време той не е написан и във вид на обикновена проза, тъй като за разлика от нея притежава определена гъвкавост, тоналност и музикалност. Мюсюлманите винаги по специфичен и уникален начин са напявали знаменията на Корана.
 Според религиозните предписания Корана трябва да се чете с изящна интонация. Светите Имами понякога са чели Корана с такъв очарователен тон, че хората по улиците са се спирали да ги слушат. Никой вид проза не може да се напява така, като Корана, дори и когато става въпрос за песни, изпълнявани на официални събирания, а не по време на празненства. Дори и след изобретяването на радиото никое ралигиозно слово не може да се сравни с Корана от гледна точка на красотата и богатството на духовната интонация. Освен ислямските страни неислямските също включват Корана в своите радиопрограми заради красотата и мелодиката му. Странно е, че изяществото на Корана е извън всякакво време и просранство. Много от прекрасните литературни творби принадлежат на една епоха и не се вписват в друга или поне допадат на вкуса на една единствена нация със самостоятелна култура. Докато красотата на Корана е извън границите на определено време, народ или култура.
 Всички, които са се докоснали до езика на Корана, са го определили като подходящ за своя вкус. Колкото повече време минава и различни народи се запознават с него, толкова повече той ги привлича с изяществото си.
 Някои фанатично настроени юдеи и християни, както и последователи на някои други религии, в продължение на 14 века са оказвали всякаква съпротива с цел дискредитиране статута на Корана - понякога са изкривявали смисъла му, друг път са се съмнявали в историите, описани в него и пр. Ала никога не са се допитали до своите учени как да отговорят на предизвикателствата в Корана или поне да създадат една кратка сура, която да представят на хората.
 В историята на исляма е имало доста хора, наричани “дуалисти” или “атеисти”, някои от които са били много изтъкнати. Те по различни начини са говорели против религията и в частност Корана. Някои от тях са били смятани за велики ритори по арабски език. Понякога те са оспорвали написаното в Корана, но така единствено са омаловажавали себе си и са показвали величието на това писание. Историята пази сведенията за Ибн Рауанди, Абулала Муари и известния арабски поет Абултайиб Мутаннаби, които са се стремели да представят Корана като човешко дело.
 Много хора като например Талаха, Муслими и Саджа са изявили претенциите си, че са пророци, измисляли са подобни на Корана писания и са ги представяли като Божии слова. Те също по свой собствен начин са доказвали нищожността си и са разкривали величието на Корана.
 Удивително е, че думите на самия Пророк, изречени от неговата уста, се различават от написаното в Корана. Запазени са голям брой проповеди, молитви, афоризми и хадиси, красноречиво изречени от Мухаммад, които в никакъв случай не звучат като Корана. Следователно Корана и словата на Пророка идват от два различни източника.
 Али, мир нему, от близо десетгодишна възраст се запознава с Корана, или приблизително когато първите коранични знамения са били низпославани на Пророка. Подобно на жаден човек, който е стигнал до чиста вода, Али ги е възприемал и до края на живота на Мухаммад е бил един от ”писарите на откровението”. Той е знаел Корана наизуст и го е напявал. Нощем, когато е казвал молитвите си, Али се е наслаждавал на Корана. Така че, ако стилът на Корана е можел да бъде имитиран, Али със своя уникален ораторски талант и красноречие, които, ако оставим настрани Корана, са били несравними с други слова, е трябвало, повлиян от него, да го следва и да нагоди проповедите си според знаменията. Но виждаме, че стилът на Корана е коренно различен от този на Али.
 Когато Али е включвал в блестящите си и възвишени проповеди знамения от Корана, това е било по неповторим начин – подобно на звезда, светеща по-ярко от другите.
 В Корана не са включени похвати и жанрове като самовъзхвала, панегирик, сатира, елегия, газела или пантеизъм, които обикновено се използват в художествената литература и при демонстриране на ораторско майсторство. Похватите и жанровете в Корана са с духовно естество и засягат единобожието, отвъдния свят, пророчеството, морала, Божиите заповеди, проповядването и сказанията, като същевременно се характеризират с абсолютна изящност.
 Несравнима е и геометрията на думите в Корана – никой не е бил способен да премести определена дума, без да навреди на красотата на това писание, както и никой не е могъл да измисли подобни слова. От тази гледна точка Корана е като прекрасна сграда, която никой не може да подобри чрез промяната й или да построи подобна на нея. Стилът му е безпрецедентен: никой преди това не го е използвал, нито пък някой – при всички призиви и предизвикателства в него – е бил в състояние да се конкурира с него или да му подражава.
 Чудото и предизвикателството на Корана както планина все още съществуват и ще продължават да съществуват. И днес всички вярващи мюсюлмани призовават хората по света да вземат участие в това “съревнование” и ако се намери подобно на Корана писание, те са готови да се отрекат от своите претенции и вяра, но същевременно и са убедени, че такова нещо няма да се случи.
 
 ЗНАЧЕНИЯТА В КОРАНА
 Чудото, наречено Коран, трябва да бъде дискутирано по-подробно от семантична гледна точка. По този въпрос можем да напишем цяла книга, но тук ще се спрем на него по-накратко. Първоначално е нужно да определим какъв вид писание представлява Корана – философско, научно, художествено, историческо, или пък просто е произведение на изкуството?
 Отговорът е, че Корана не принадлежи към нито един от гореизброените видове, както Мухаммад и всички останали пророци не могат да се причислят към останалите хора – не са философи, учени, литератори, историци или хора на изкуството, но в същото време притежават подобни, а и допълнителни на тях качества. Корана също, след като е Свето писание, не е част от философията, науката, историята, литературата или изкуството, ала същевременно съдържа не само техни характеристики, но и цяла съвкупност от свои собствени.
 Корана е наръчник за човечеството. Всъщност той представлява книга за човека, но за този човек, който е бил създаден от Бога и за когото са били изпратени пророците, помогнали му да опознае себе си и показали му пътя към щастието. И тъй като е книга за човека, Корана е и книга за Бога, понеже човекът е същество, чието сътворение е започнало преди сътворението на земния свят и ще продължи в отвъдния. С други думи, според Корана човекът е сътворен от Божия дух и волю-неволю се завръща към своя Бог. Затова не може познаването на Бога да се отдели от познаването на човека. Докато човек не опознае себе си, той не може да опознае истински и своя Бог. От друга страна единствено чрез познаването на Бога човекът е способен да открие собствената си действителност.
 Човекът в школата на пророците, най-ясно представена от Корана, коренно се различава от еквивалента си в науката, т. е. в първата е представен по-широкомащабно. Според втората школа съществуването на човека е затворено в границите на раждането и смъртта, отвъд които има само непознаваема за науката тъмнина. Човекът според Корана не е затворен в тези граници, дошъл е от друг всемир, трябва да се самоусъвършенства в “училището”, наречено земен свят, а неговото бъдеще в отвъдното зависи от поведението, усилията, бездействието и слабостите му тук. Освен това обикновената концепция за човека между раждането и смъртта е много по-повърхностна от тази на пророците.
 Човекът според Корана трябва да знае следното:
 Откъде е дошъл?
 Накъде отива?
 Къде се намира?
 Какъв трябва де е?
 Какво трябва да прави?
 Веднъж отговорил практически и вярно на тези пет въпроса, истинското щастие на човека според Корана на този и на отвъдния свят вече ще бъде осигурено.
 За да разбере откъде е дошъл и как е бил създаден, човекът е нужно да познае своя Бог, а за да направи това, трябва да изучава вселената и себе си от гледна точка на физичното и духовното, а също и да се потопи в дълбините на битието и живота.
 За да разбере накъде отива, той трябва да размишлява върху т. нар. в Корана завръщане на Бога, т. е. върху Деня на Страшния съд и възкресяването на мъртвите, страха от този ден, безсмъртната милост, силните и понякога вечни мъки и накрая пътищата и стъпките пред себе си. Човекът трябва да натрупа познание по тези въпроси, да повярва в истинността им, както и да проумее Бога като началната и крайната точка, при която се завръщат всички създания.
 За да разбере къде се намира, човекът е необходимо да опознае устройството и традициите на света, да проумее мястото си спрямо останалите създания, както и да се преоткрие сред тях.
 За да разбере какъв трябва да е, той е нужно да натрупа знания относно човешкия характер и навици и да развива себе си съобразно тях.
 За да разбере какво трябва да прави, за човека е необходимо да приеме цяла поредица от индивидуални и обществени правила и закони. Освен тях според Корана той трябва да се съобрази с цяла съвкупност от неосезаеми и невидими създания, наричани “кайб, ghaib” в това писание, в качеството им на проявления на Божията воля в рамките на подредбата на битието. Също така човекът трябва да знае, че Всевишният Бог никога не го е изоставял, когато му е било нужно Божествено напътствие, а определен брой възвишени личности, които са Божии пророци и водачи на човечеството, са били определяни от Него за носители на посланието Му.
 Човекът в Корана тълкува природата като знамение, а историята като истинска лаборатория, доказващи истинността на пророческите учения.
 Да, ето такъв е в общи линии човекът в Корана с изключение на още няколко аспекта.

 ТЕМИТЕ В КОРАНА
 Обширна е тематиката в Корана и не може да бъде прецизно ситематизирана, но на пръв поглед общо взето се забелязват следните въпроси:
1. Бог, същността, качествата и единствеността Му; Това, което му е присъщо или неприсъщо.
2. Денят на Страшния съд, съживяването на мъртвите, етапите между смъртта и възкресението.
3. Ангелите, посредниците на милостта, силите, осъзнаващи себе си, сътворителя си и изпълняващи Божжите разпореждания.
4. Пророците, или тези, които са приели в съзнанието си Божието откровение и са го предали на другите.
5. Поощряването и провокирането на вярата в Бога, Деня на Страшния съд, ангелите, пророците и Светите писания.
6. Създаването на небесата, земята, планините, моретата, растенията, животните, облаците, вятъра, дъжда, градушката, метеоритите и др.
7. Приканването към преданото почитане на Единствения Бог. Изключването на хората и предметите като обекти на това почитане. Строгата забрана върху почитане на всичко извън Бога като хора, ангели, слънцето, звездите и идолите.
8. Напомнянето за милостта на Бога на този свят.
9. Нетленната милост на отвъдния свят за праведните и добродетелните. Силните и понякога безкрайни мъки, отредени в отвъдното за злосторниците.
10. Аргументациите и доказателствата по отношение на Бога, Деня на Страшния съд, пророците и пр., както и някои други непознати дотогава сведения.
11. Историите и разказите като елементи от човешка лаборатория, които разкриват автентичността на пророческия призив. Благоприятната съдба на следовниците на пророческите традиции и злощастната участ на отричащите ги.
12. Благочестието, честността и непорочността на душата.
13. Предупрежденията относно сладострастието, опасността от изкушението, въвеждането в заблуждение от плътското и сатанинското.
14. Добрите индивидуални морални качества като: смелост, твърдост, търпение, справедливост, доброжелателство, обич, почитане на Бога, обич към Бога, благодарност към Бога, страх от Бога, упование в Бога, примане на Божията воля, подчинение на Божите заповеди, мислене и разсъдливост, знание и съзнателност, озаряване на сърцето с добродетел, правда и доверие.
15. Социалните морални качества като: съгласие с правдата, взаимна проява на търпение, взаимопомощ при постигане на добродетелност и вяра, отричане на омразата, приемане на доброто и отхвърляне на злото, водене на джихад с цената на имуществото и живота.
16. Религиозните задължения като: молитви, пост, милостиня, плащане на данъци, поклонение, джихад, обет и клетва към Бога, продажби, ипотекиране, наеми, безвъзмездно даряване, бракосъчетание, права на семейната двойка, права на родителите и децата, развод, проклятие, доислямска форма на развода, завещание, наследство, възмездие, наказание, задълженост, правосъдие, свидетелстване, договор, богатство, собственост, държавно управление, съветване, права на бедните, социални права и др.
17. Случките и събитията през 23-те години пророческа мисия на Мухаммад.
18. Характера на Мухаммад и похвалните му качества.
19. Общите характеристики на трите групи хора във всяка епоха: правоверни, политеисти и двуличници.
20. Характерни черти на правоверните, политеистите и двуличниците по време на пророческата мисия на Мухаммад.
21. Другите невидими създания освен ангелите, духовете и сатаната.
22. Възхвалата и възвеличаването на всички създания по света, както и наличието на определена увереност в тях по отношение на техния Създател.
23. Описването на самия Коран (по около 50 различни начина).
24. Светът и неговите традиции, преходността на живота на този свят и неадекватността му като идеал за човека, за разлика от Бога, отвъдния свят и - в края на краищата – вечния всемир.
25. Чудесата и свръхестествените действия на пророците.
26. Утвърждаването на предишните Свети писания, особено Стария и Новия завет, както и корекция на допуснатите в тях грешки и неточности.

ПРОСТРАННОСТ НА ЗНАЧЕНИЯТА В КОРАНА
По-горе накратко изложихме съдържанието на Корана, но дори и така не можем да претендираме за някаква изчерпателност.
Ако вземем предвид единствено тези разнообразни теми за човека, Бога, света и човешките задължения и ги сравним с която и да е друга книга със същата тематика, ще се убедим, че няма писание, което да е съпоставимо с Корана. Особено предвид факта, че Корана е бил низпослан на човек, който е бил неграмотен и незапознат с идеите на нито един учен, и най-вече, че обкръжаващите го са били сред най-примитивните и невежи хора, на които са им били чужди цивилизацията и културата.
В Корана са намерили място голям брой теми и идеи, които така са изложени, че по-късно стават източник на вдъхновение за философи, юристи, моралисти, историци и пр.
Невъзможно е даден човек, колкото и гениален да е, да е в състояние да предложи по подобен начин толкова много идеи, които да привлекат мислите на велики световни учени. Такъв би бил случаят, ако съпоставяме съдържанието на Корана с постиженията на учените, но всъщност основното е, че в това писание са открити нови хоризонти за по-голямата част от изброената тематика.

БОГ В КОРАНА
Тук ще се спрем единствено на една от горните теми и тя засяга Бог и връзката Му със света и човека.
Ако вземем предвид само начина на излагане на тази тема и го сравним с човешките идеи, ще съзрем изключителността и чудотворството на Корана.
В Корана Бог от една страна е описан като безгрешен – спестени са качествата, които не Му подхождат, а от друга са доказани “най-прекрасните Му имена”. Има около 50 знамения, описващи безгрешието на Бог, и повече от 50, в които се изброяват “най-прекрасните Му имена”. Корана е толкова точен и изчерпателен в тези описания, че дори е удивил и най-изтъкнатите теолози, а това е най-яркото чудо, извършено от един обикновен и неграмотен човек. В Корана са използвани всички познати методи за представяне на пътя към познаването на Бога: изучаването на духовни и физически признаци, пречистването на душата, размишляването върху живота и битието като цяло. Според собствените си признания най-добрите ислямски философи са черпили вдъхновение от Свещения Коран, за да изградят най-твърдите си доказателствени тези.
В Корана отношенията на Бог с със света и създанията са основани на абсолютния монотеизъм, т. е. при разгръщането и налагането на Своята воля Той няма никакви противници, а всички Негови действия и волеизявления зависят от собствената Му преценка и контрол.

ВРЪЗКАТА НА ЧОВЕКА С БОГА
По отношение на връзката на човека с Бога в Корана са използвани възможно най-изящните изрази. За разлика от Бога при философите, в Корана Той не е безличен, бездушен и чужд спрямо хората. В Корана Бог е по-близо до човека, отколкото вената на врата му, ангажиран е с него, а двамата изпитват взаимно щастие. Бог привлича човека към Себе Си и утешава душата му: “О, да, при споменаването на Аллах сърцата се успокояват.” (“Ар-Раад”, 28). Не само човекът е привлечен към Бога, но и всички неща се стремят към Него. Всяко създание от дълбините на своето съществуване има близка връзка с Него и Го възхвалява: “И няма нищо, което да не прославя Неговата възхвала. Ала вие не разбирате прославата им.” (“Ал-Исра”, 44).
От философите Бога е представян изключително като “първопричината на битието”. Той е чужд на човека: само го е създал и довел на този свят. Ала в Корана Бог е обрисуван като идеал и източник на човешката обич, който озарява хората, подготвя ги за саможертва и понякога ден и нощ не ги оставя на спокойствие, понеже се превръща в свръхценност за тях.

Чрез познаването на Корана и използването на понятия от него ислямските философи са успели да доведат теологията до изключителен възход.
Възможно ли е едни обикновен и неграмотен човек, който не е видял учител и не е посещавал никаква школа, да напредне толкова много в теологията – на хиляди години от идеите на философи като Платон и Аристотел.
 
КОРАНЪТ, СТАРИЯТ И НОВИЯТ ЗАВЕТ

В Корана са утвърдени Стария и Новия завет, но е посочено, че в тях има неточности и че невярната ръка на човека ги е променила. В него са поправени грешките, допуснати в тези две писания по отношение на теологията, разказите за пророците и някои закони. Такъв пример представлява историята за забраненото дърво и падението на Адам.
В Корана Бог е очистен от неверните определения, а пророците – от некоректните сравнения, споменавани в горните две книги, а това още веднъж доказва истинността на това писание.

ИСТОРИИТЕ И РАЗКАЗИТЕ
В Корана са изложени истории и разкази, непознати както за хората от тогавашната епоха, така и за самия Пророк: “Дотогава не ги знаеше нито ти, нито твоят народ.” (“Худ”, 49). Никой от арабите тогава не е потвърдил, че ги познава предварително. В Корана те не са цитирани от Стария и Новия завет, а директно са поправени. Последните изследвания на историците относно народите Саба и Самуд доказват кораничните сведения.

КОРАНА И ПРЕДСКАЗАНИЯТА
Когато през 615 г. от н. е. Персия разгромява Римската империя и това кара племето на корейшите да ликува, в Корана по недвусмислен начин пише, че след по-малко от десет години Рим ще нанесе поражение на Персия. Някои мюсюлмани се обзалагат с атеистите дали това ще се случи и по-късно предсказанието се сбъдва. В Корана също така категорично се посочва, че онзи, който нарече Пророка “безплоден”, е самият той “безплоден”. И наистина, родът на този човек, който по това време имал няколко деца, постепенно изчезвал с всяко поколение.
Всичко това показва чудотворството на тази книга. В Корана има и други научни и духовни чудеса, които са свързани с философията, естествознанието и историята.
ОСОБЕНОСТИТЕ НА ИСЛЯМА

 Ислям е името на една уникална религия, заради която са били изпращани всички пророци и към която те са приканвали. В най-съвършената си форма религията е представена от Последния от пророците, Мухаммад ибн Абдуллах (Бог да го благослови и с мир да го дари!). С Него приключва пророчеството, а тази религия запазва и до днес същото име.
Ислямските учения, донесени от Последния от пророците, имат свои специфични особености, съответстващи на свързаната с края на пророчеството епоха, понеже представят една завършена и изчерпателна форма на религията, а целта им е да се превърнат във вечни принципи на човечеството. Тези особености не са могли да бъдат представени в общия си вид в по-ранните времена, защото до този момент човечеството е живеело в своето детство.
Всяка от тези особености представлява критерий за познаването на исляма. Чрез тези критерии, всеки от които е принцип от ислямските учения, може да се добие представа за тази религия, въпреки че тя ще бъде схематична. Освен това с тяхна помощ може да се определи дали дадено учение принадлежи към исляма.
Не претендирам, че ще мога тук да се спра на всички тези критерии, но ще се опитам поне да ги събера в изчерпателен списък.
Знаем, че всяка философска школа, идеология или система на мислене, която предлага начини за човешкото спасение, освобождение, усъвършенстване и щастие, представя поредица от ценности, както и индивидуални и колективни изисквания и възможности. Например човек трябва да е такъв, да стане такъв, да направи това, да избере тази посока, да тръгне по този път, да преследва тази цел, да живее свободно и независимо, да бъде храбър и смел, да демострира постоянство, да стане съвършен, да изгради справедливо общество, да се доближава до Бога...
Само че тези изисквания зависят от определена философия, която ги обяснява. Значи, ако дадена школа представя съвкупност от правила и заповеди, тя волю-неволю се опира на някаква философия или светоглед относно битието, света, обществото и човека: например, щом битието, обществото и човека са такива, то нещата трябва да са еди как си.
 Светогледът е съвкупност от възгледи, тълкувания и анализи относно света, обществото и човека. Той описва света по определен начин, обрисува законите в него, тенденциите на развитието му, целите, началото и края му. Спира се на природата, същността и съдбата на човека, освободеността или задължеността му, неговата предопределена или случайна съдба, като достига и до обществото, наличието на закони в него, отнасят ли се те до човека – история и примери.
 Идеологията се основава на светогледа. Според нея начинът на живот и поведение на човека зависят от отношението му към света, обществото или него самия. Въпросителните във всяка идеология се крият в светогледа, на който тя се базира. С други думи, идеологията е вид “практическа философия”, а светогледът е “умозрителна философия”. Всяка практическа философия се основава на съответната умозрителна. Например практическата философия на Сократ се основава на специфичния му светоглед, т. е. на неговата умозрителност. Подобна е връзката и при Епикур и другите философи.
 Тогава защо има различни видове идеологии? Защото има различни видове светоглед. Идеологията е в тясна зависимост от светогледа.
 От друга страна защо има различни светогледи, или видове космология? Защо една школа разглежда света по един начин, а друга – по различен?
 Отговорът на тези въпроси не е никак лесен. Някои веднага обясняват нещата чрез социалния статус и класовото разделение. Те твърдят, че класовата принадлежност на всеки човек определя неговите възгледи и го принуждава да възприма света в специфична перспектива. Връзката на човека с обществото, в което живее, с това, което се произвежда и предлага в него, с начина на производство и предлагане, както и успехите и провалите, които го съпътстват, извикват определена душевна или нервна реакция и формират психиката му. Състоянието на духа и съзнанието на човека влияе върху преценката му за нещата. Както казва Маулана:
 Така, както се въртиш и главата си обръщаш,
 виждаш как и къщата се движи.
 Ако си на кораб в морето,
 бреговете също като теб не са в покой.
 Ако си от неуспеха тъжен,
 тъжен виждаш и света около теб.
 Ако си щастлив с приятелите си,
 светът е като райска градина за теб.
 Защото ти все пак си част от този свят
 и виждаш него както себе си.
 Всеки, който като животно се държи,
 не ще има вяра в щедростта.

 Според този възглед човек не може да раздели това, което вижда, на истинско и неистинско, понеже възприеманото от него е относително и е резултат от специфичната връзка на индивида с околния свят и обществото. Така че за всеки човек истинското е това, което той вижда.
 Ала нещата не са толкова прости. Безспорен е фактът, че човешката мисъл до голяма степен е под влиянието на околния свят, но не може да се отрече, че човекът има свободна основа за своето мислене, която го прави независим от всякакво влияние. Тази основа в исляма се нарича “човешко състояние и черти” и ще се спра на нея по-подробно някой друг път.
 Ако лишим човека от неговата независимост и самостоятелност в мисленето, все още ще бъде рано да го заклеймяваме на този етап (етапа на светоглед и космология).
Това, в което са убедени компетентните по този въпрос философи и учени, е, че корените на светогледите и космологиите трябва да се търсят в т. нар. днес теория на познанието, или епистемология .
Усилията на философите основно са насочени към епистемологията и то до такава степен, че някои от тях са започнали да твърдят, че философията е повече епистемология, отколкото космология. Причината за разнообразието на космологии е в това, че има различни теории за познанието. Според една светът трябва да се опознава чрез разума, според друга – чрез сетивата, а според трета – чрез пречистването на душата, интуицията и вдъхновението. Един философ определя степените на познанието по един начин, а друг – по различен. Според някои функциите на разума са ограничени, а според други – не са. Съществува неяснота относно източниците на познанието, критериите за него и т. н.
Следователно идеологията на всяка школа зависи от нейния светоглед, а светогледът й на свой ред е основан на нейната епистемология. Развитието на всяка идеология е обвързано с прогреса на нейния светоглед, а той от своя страна е в пряка зависимост от напредъка на съответната епистемология. Всъщност практическата философия на всяка школа се основава на нейния теоретичен еквивалент, а той пък е основан върху теоретичните постулати на школата. Затова всяка школа на първо място трябва да дефинира своите теоретични принципи.
Въпреки че не представлява философска школа и не е познат на хората с някаква философска терминология, ислямът притежава собствен и специфичен език, от който могат да се възползват хората от всички класи съобразно своите разбирания и способности. Ала при по-внимателно вглеждане можем да видим, че ислямът се спира на всички горепосочени теми – което всъщност е най-удивителната му черта – така че неговата идеология може да се представи като система от практични разсъждения, светъгледът му – като теоретична философия, а теориите му относно познанието – като съвкупност от теоретични принципи.
Очевидно тук само трябва повърхностно да засегнем този въпрос и да продължим нататък. Компилирането на идеологията, светогледа и епистемологията на исляма с оглед ценните теории на ислямските учени – юристи, философи, мистици и други – ще се разпростре върху няколко тома. Ще предложим само един списък с теми, дори и непълен, като се надяваме при възможност те да бъдат подробно развити.
Целта ни тук ще бъде да обрисуваме основните аспекти от теорията на исляма под настоящото заглавие “Особеностите на исляма”. Тези аспекти се делят на три групи: особености на ислямската епистемология, особености на неговия светоглед и космология и особености на идеологията му.

І. ОСОБЕНОСТИ НА ИСЛЯМСКАТА ЕПИСТЕМОЛОГИЯ
1. Възможно ли е познанието? Това е първият въпрос, задаван по тази тема. Според повечето философи истинското познание е невъзможно. Те смятат, че човекът е обречен да не разбира реалността на случващото се в света, както и че абсолютното познание (неоспоримото и безусловно познание, съответстващо на действителността) е химера.
Но според Корана познанието е възможно, защото той е призовал към познаването на Бога, света, човека и историята. Освен това в кораничния разказ за първия човек, който е разказ по принцип за човека, Адам е описан като достоен да научи всички имена на Бога, които сами по себе си представляват факти за всемира. Също така в Корана човешкото познание (обективната истина) е изтълкувано и по следния начин: “От Неговото знание обхващат само онова, което Той пожелае.” (“Ал-Бакара”, 255).
2. Кои са източниците на познанието? Според исляма те са: природата – физичните явления, човекът – менталните явления, историята – социалното минало на племена и народи, разумът – изначалните и същностни принципи, душата – пречистеността на духа, и накрая научните и писмени паметници.
В много знамения от Корана се приканва към изучаване на природата – земната и небесната: “Кажи: “Погледнете какво има на небесата и на земята!” (“Юнус”, 101). Освен това човекът се призовава да разсъждава и да извлича поука от историята на древните народи: “Не ходеха ли по земята, със сърцата си да проумеят или с ушите си да чуят?” (“Ал-Хадж”, 46). Като дадености и доказателства са взети предвид разумът и изначалните и същностни принципи: “Небесата и земята щяха да се разрушат, ако имаше на тях други богове освен Аллах.” (“Ал-Анбиа”, 22); “Аллах не се сдоби със син и няма друг бог заедно с Него. Иначе всеки бог щеше да отнесе онова, което е сътворил, и едни от тях щяха да надделеят над други. Пречист е Аллах над онова, което описват...” (“Ал-Муаминун”, 91). Според Корана душата съсредоточава с себе си цяла поредица от вдъхновения и Божествени внушения. Колкото повече човек се грижи за чистотата на душата си, стреми се към нея и я захранва духовно чрез проява на искреност и покорност, толкова повече ще има възможност да се възползва от тези вдъхновения и внушения. Пророческите откровения са най-силната проява на този вид познание. В Корана често се споменава и за значението на калема, книгата и пимените знаци, като чрез тях понякога се полага и клетва: “Нун. Кълна се в калема и в онова, което пишат!” (“Ал-Калам”, 1).
3. Кои са инструментите на познанието? Те са следните: сетивата, силата на мисленето и разсъждаването, пречистването на духа и изучаването на научните разработки. “И ви извади Аллах от утробите на вашите майки, без да имате знание, и Той направи за вас слуха и зрението, и сърцата, за да сте признателни.” (“Ан-Нахл”, 78). В това знамение се уточнява, че човекът – противно на теорията на Платон – непосредствено след своето раждане не разполага с никакво познание, затова Бог го е дарил със сетива, за да може той да изучава света около себе си. (Според известната теория на Платон човешкият дух е съществувал и преди – в света на “идеите”, и когато духът се озове на този свят, той познава всички неща, но ги е забравил. Когато отново се запознае с реалностите на този свят, те вече не са за него ново познание, а “спомени”. Съдържанието на горното знамение не е несъвместимо с кораничната теория за изначалното, тъй като в Корана изначалните неща не са еквивалентни със същностното познание, с което човек разполага непосредствено след раждането си. Теорията за изначалното в Корана гласи, че човешката същност е винаги в процес на развитие и усъвършенстване. През живота си, освен че опознава действителността чрез сетивата, човек се натъква и на поредица от основни принципи, като за категоричното им приемане е достатъчно първоначално те да бъдат просто осъзнати. В Корана паралелно с придобиването на познание се говори и за “спомените”, т. е. напомнянето за изначалното, както вече беше споменато. Следователно между знаменията, където се тълкуват “спомените” и изначалното от една страна, и знаменията от сура “Ан-Нахл” и подобните на тях от друга, не съществуват никакви разминавания и противоречия.) Бог освен това му е дал съвест и способност да анализира, за да е в състояние да размишлява върху получаваното чрез сетивата, както и да вниква в същността на нещата и ръководещите ги закони. Във въпросното знамение сетивата (като пример за най-важни сетива са дадени слухът и зрението) недвусмислено са представени като инструменти на познанието (т. е. на първичното и повърхностно познание). Същото се отнася и за духа (сърцето), който е инструмент на познанието и науката (т. е. на логичното и задълбоченото познание). В знамението се повдига и още един въпрос относно познанието и той засяга неговите стадии.
Както в Корана сетивата и силата на мисленето са причислени към инструментариума на познанието, така към тази категория са присъединени и пречистването на душата, благочестието и непорочността. Това се доказва в редица знамения: “О, вярващи, ако се боите от Аллах, Той ще направи да разграничавате [доброто и злото]...” (“Ал-Анфал”, 29); “...и в душата, и в Онзи, Който я е създал, и на нея е посочил [що е] нечестивост и богобоязливост! Сполучва онзи, който я пречиства. А губи онзи, който се омърсява.” (“Шамс”, 7–10).
Придобиването на знания и четенето на Писанието са другите инструменти на познанието, официално признати и приети в исляма. Достатъчно е да знаем, че откровението към Мухаммад започва с израза “Чети!” – “Чети [о, Мухаммад] в името на твоя Господ, Който сътвори – сътвори човека от съсирек! Чети! Твоят Господ е Най-щедрия, Онзи, Който научи чрез калема, научи човека на онова, което не е знаел.” (“Ал-Алак”, 1–5).
4. Кои са обектите на познанието? Какво можем и трябва да познаваме? Обектите на познанието са Бог, света, човека, обществото и времето. Всички тях можем и трябва да опознаем.

ІІ. ОСОБЕНОСТИ НА ИСЛЯМСКИЯ СВЕТОГЛЕД
Настоящата книга, която е встъпление към светогледа на исляма, се занимава точно с тази тематика и необходимият тук материал може да се набави именно от нейните страници. Но за да не накъсваме поредността на темите, ще се спрем накратко върху особеностите на ислямския светоглед.
1. Светът е с Божествена същност. С други думи, реалността на света е Божествена. Има разлика между нещата и тя се състои в това, че някои от тях нямат изцяло Божествена реалност. Различна в това отношение е връзката между детето и родителите му – тя има собствено съществуване, чиято реалност е различна, въпреки че детето произлиза от своите родители. Обаче светът има Божествена реалност, т. е. тази реалност в пълния си вид е свързана с Бога във всяко едно отношение. Именно това значи да си сътворен и всяко изключение влиза в категорията не на творенията, а на продуктите. “Нито е раждал, нито е роден...” (“Ал-Ихлас”, 3).
В този случай няма значение дали светът има темпорално начало. Ако има, тогава той е крайна Божествена реалност, а ако не – е безкрайна такава. Крайното и безкрайното от темпорална гледна точка не оказват влияние върху сътворената и Божествената реалност на света.
2. Светът, чиято реалност е Божествена, по своята същност е постоянно възникващ в темпорален аспект. Той е обективно променлива и развиваща се реалност. Като такъв светът непрекъснато се обновява и е в процес на пресътворяване. Той постоянно и във всеки един момент е в състояние на създаване и унищожаване едновременно.
3. Реалностите на този свят представляват низше изражение на реалностите от света на “неведомото”. Предопределените и ограничени неща на този свят съществуват като съвсем непредопределени и неограничени в предходния, “неведом” свят. В Корана последните са описани като “съкровищниците”: “И няма нещо, съкровищниците на което да не са при Нас, и го спускаме Ние само в знайно количество.” (“Ал-Хиджр”, 21).
4. Същността на този свят се стреми към Бога. Другояче казано, светът е както произлязъл от Бога, така и е устремен към Него. Следователно светът като цяло е преминал през най-низшата си фаза и сега има по-висши цели – да се доближи до Бога: “Ние на Аллах принадлежим и при Него се завръщаме.” (“Ал-Бакара”, 156); “Да! При Аллах се връщат делата.” (“Аш-Шура”, 53); “При твоя Господ е пределът му.” (“Ан-Назиат”, 44)
5. Светът е стабилна каузална (причинно-следствена) система. Божествената милост, мярка и преценка относно всяко създание се определят единствено чрез специфични причинно-следствени връзки, установени от Бога .
6. Причинно-следствената система не се ограничава до материалните и физични причини и следствия. В материалното си измерение светът притежава система от материални причини и следствия, но в Божествен аспект тази система не е от материален характер. Между двата вида системи няма противоречие, като всяка от тях си има определено място. Ангелите, духът, скрижалът, калемът, Светите Писания са начини и средства, чрез които Божията благодат се проявява с разрешението на самия Бог.
7. Съществува съвкупност от стабилни традиции и закони, които управляват света и са неизменна част от неговата причинно-следствена система.
8. Светът е напътствана реалност, също както и развитието му. Всички частици от света са напътствани независимо от мястото, което заемат в него. Инстинктите, сетивата, разумът, вдъхновението и откровението представляват йерархичната подреденост на всемирното напътствие. Затова Мойсей е казал следното на Фараона: “Нашият Господ е Онзи, Който дава на всяко нещо облика му, после го напътва.” (“Та Ха”, 50).
9. На света има добро и зло, съвместимост и несъвместимост, щедрост и скъперничество, светлина и тъмнина, движение и покой. Ала първоначално установени са доброто, съвместимостта, щедростта, светлината и движението, техните противоположности съществуват второстепенно и паразитно. В същото време обаче последните играят основна роля за трайното установяване на доброто, съвместимото, щедростта, светлината и движението.
10. Тъй като е жива система, т. е. се управлява от разумни сили (“...и в изпълняващите повелите”, (Ан-Назиат”, 5), светът от гледна точка на връзките му с човека съдържа действие и противодействие. С други думи, светът не е безразличен към човешкото добро или зло. На този свят има награда и наказание, както и помощ и възмездие извън техните съответствия в отвъдното. Благодарността и богохулството не са равнопоставени.
“И провъзгласи вашият Господ: “Ако сте признателни, Аз непременно ще ви надбавя. А ако сте неблагодарни, мъчението Ми е сурово.” (“Ибрахим”, 7).
Имам Али е казал: “Ако си направил добро на някого и той не го е оценил, ти не се отказвай от доброто, защото на негово място някой друг, на когото не си помогнал, ще го оцени и ти много повече ще спечелиш от него, отколкото от неблагодарния. Бог обича струващите добро.”
Следователно светът като цяло е взаимносвързана система и жив организъм. Не очаквайте да получите възмездие за доброто, което сте сторили, точно от този, на когото сте го сторили. Понякога неочаквано получавате възмездието точно оттам, където не сте сторили добро. Защо? Защото на света има Бог, който обича благодеятелните. Иранският поет Саади пише следния стих:
Направи добро и го хвърли в реката Тигър,
а Бог ще те възнагради в пустинята.
11. След този свят съществува и друг – на вечността, където има възмездие и наказание за делата на хората.
12. Човешката душа е вечна. Човекът не само ще възкръсне в деня на страшния съд, но също и в периода между живота на този свят и въпросния ден ще се радва на друг вид живот – целящ пречистване – който е по-силен и съвършен от земния. В около двадесет знамения от Корана се споменава за наличието на човешки живот дори когато тялото е разложено, т. е. между смъртта и Деня на Страшния съд.
13. Основните принципи на живота, т. е. тези на човечността и морала, са постоянни и вечни. Променливи и относителни са второстепенните неща, а не принципите. Принципите не се променят според различните епохи от развитието на човечеството. Например да са едни през времето на Абу Зарр (Съратник на Пророка, предан на исляма, осъден от Третия Халиф на заточение в пустинята и умрял там) или други при Муауиях (Син на Абу Суфиян, губернатор на Сирия за 23 години, доста зла и порочна личност.). Принципите, според които се оценяват и Абу Зарр, и Муауиях, и Фараона, са еднакви и непреходни.
14. Истината е също вечна. Ако един научен факт е верен, той ще остане верен завинаги, а ако е грешен, ще е грешен завинаги. Ако част от този факт е вярна, тя ще си остане вярна, а ако е грешна, ще е завинаги грешна. Променливи са единствено материалните факти, докато истината – мислите и съзнанието на човека – е постоянна, независимо от това дали е в съответствие с фактите.
15. Съществуването на света, земята и небето е основано на справедливостта. “Сътворихме Ние небесата и земята, и всичко между тях, единствено с мъдрост...” (“Ал-Ахкаф”, 3).
16. Божията воля на света се стреми към победата на истинското над неистинското. Праведността и праведните носят победата. “и че именно Нашето войнство ще победи.” (“Ас-Саффат”, 173).
17. Хората са създадени равни и от гледна точка на сътворението никой от тях няма по-голямо преимущество от другия. Преимуществото на определен човек зависи единствено от неговото познание – “Нима са равни онези, които знаят, и онези, които не знаят? Поучават се само разумните хора.” (“Аз-Зумар”, 9); борбата им по Божия път – “Аллах отреди на борещите се чрез своите имоти и души да са с едно стъпало над седящите.” (“Ан-Ниса”, 95); праведност и чистота – “Най-достоен измежду вас при Аллах е най-богобоязливият.” (“Ал-Худжурат”, 13).
18. Според естеството на сътворението човек притежава съвкупност от вътрешни характеристики, като предразположението му към религиозност и нравственост са измежду тях. Съвестта му произхожда от неговата Божествена същност, а не от неговата класова принадлежност, обществен сан, работа или борба с природното, въпреки че всички те влияят върху човешката съвест. Въз основа на природата си човек може да притежава уникална култура или идеология и да е способен да се сътротивлява срещу природната и обществена среда или срещу историческите и унаследените фактори, както и да се освободи от тях.
19. След като всеки от нас се ражда в човешка форма, дори и най-презрените притежават способността да се покайват и да се вслушват в съвети. Предназначението на пророците е било на първо място да поучат най-презрените и враждебно настроените, а също и да събудят човешкото в тях. Ако това не е помагало, пророците са се сражавали с тях. При първата среща на Мойсей, син на Имран, с фараона е низпослана следната реплика: “Не ще ли се пречистиш, да те напътя към твоя Господ и да се побоиш?” (“Ан-Назиат”, 18–19).
20. Човекът представлява реална съвкупност и същевременно реална единност. Но за разлика от природната сложност на неодушевените предмети и растенията, чиито съставни компоненти губят своята идентичност и независимост при образуването на едно цяло, съставните части при човека веднага “изглаждат” противоречията си, а също така не губят напълно идентичността си и постоянно дърпат човешката природа ту на една страна, ту на друга. Тези вътрешни конфликти при човека са наречени на езика на религията “противоречия между разума и невежеството”, или “противоречия между разума и духа”, или пък “противоречия между душата и тялото”.
21. Тъй като човекът има независима духовна същност, а волята му произлиза именно от нея, той е също така независим и свободен. Няма сила или обстоятелство, които да отнемат свободата от човека. Затова човекът е отговорен за себе си и за своето общество.
22. Човешкото общество също като човешкия индивид е реална съвкупност и има свои собствени закони, традиции и порядки. Като цяло в историята човешкото общество не е зависело от волята на определен индивид. Взаимно противоречащите си компоненти, които изграждат структурата му, по-точно интелектуалните, занаятчийски, политически и икономически съсловия, не губят напълно идентичността си. Докато обществото не достигне най-висшата точка на своя човешки облик, ще продължават войните и конфликтите на политическа, икономическа, интелектуална и верска основа, както и жестокото противопоставяне между възвишените стремежи на развитите и цивилизовани хора и низките желания на онези, в които още съществува животинското.
23. Бог не променя съдбата на дадено племе или народ, освен ако самите те не се променят. „Аллах не променя хората, докато те не променят себе си.” („Ар-Раад”, 11).
24. Всевишния Бог, Който е Създател на света и човека, е в същността си богат, всестранно съвършен и всеобхващащ. Той е Всеприсъстващ и Непроменящ се. Неговите качества съвпадат със същността Му. Светът е Негово непосредствено творение, а цялата вселена е проява на уникалната Му воля. Всеки фактор и всяко проявление на воля са следствия от Неговата воля, а не нейни предпоставки.
25. Светът произхожда от едно начало, хармонично се придвижва обратно към Бога и постоянно се развива под влиянието на благотворни сили. Затова той притежава особено единство, което наподобява органиката на живите същества.


ІІІ. ОСОБЕНОСТИ НА ИСЛЯМСКАТА ИДЕОЛОГИЯ
Описването на особеностите на ислямската идеология е доста трудна задача, понеже това е твърде обширна тема както от абстрактна – ако разглеждаме особеностите като цяло, така и от конкретна гледна точка – ако се спираме на особеностите на всеки идеологически раздел. Затова ще изложа единствено определена тематика според възможностите си в случая.
1.  Едно от преимуществата на исляма спрямо останалите религии е неговата всеобхватност. Тя по-точно е едно от качествата на съвършената форма на Божията религия, което не може да се открие сред по-първичните й форми. В исляма съществуват четири принципа, на базата на които улемът на уммата би могъл да разреши даден проблем, съобразявайки се същевременно с повелите на исляма. По този начин няма проблем, чиито решение да не може да бъде намерено от тях.
2. Прилагането на иджтихад. Принципите на исляма са така подредени, че спрямо тях да е приложим иджтихад – откриването и прилагането на общи и строги постулати спрямо непълни и променливи величини. Освен това включването на разума сред четирите принципа на исляма е улеснило прилагането на истинския иджтихад.
3. Благородство и възприемаемост. По думите на Мухаммад ислямът е благородна и възприемаема религия.

Поради тази „възприемаемост” в исляма няма непосилни и неизпълними задължения: „Предпочете ви Той и не ви наложи притеснение в религията...” („Ал-Хадж”, 78). Заради благородството на исляма всеки път, когато дадено задължение е обвързано с трудности и препятствия, то моментално се отменя.
4. Ориентираност към житейското. Ислямът е религия, която е ориентирана към житейското, а не е изолирана от него. Затова той до голяма степен е против аскетизма. Такъв в него просто липсва. В древните общества винаги са съществували или аскетизъм, или хедонизъм. Ислямът поставя аскетизма в контекста на земния живот. Според него пътят към отвъдното преминава през земното и отговорностите, свързани с този свят.
5. Социален характер. Постулатите в исляма имат социална същност. Дори и индивидуалните правила, свързани с изпълняването на молитвите и поста, имат свой социален привкус. Именно от тази същност на исляма произхождат много от неговите социални, политически, икономически, юридически и наказателни закони, така както и постулатите за свещената война (джихад), благодеянието и ликвидирането на злото имат своите корени в ислямските социални отговорности.
6. Индивидуалните права и свободи. Ислямът е социална и социално ориентирана религия. Според него индивидът е отговорен за обществото. Но заедно с това тази религия не пренебрегва и индивидуалните права и свободи, като също така не смята индивида за нещо абстрактно. Индивидът в исляма притежава политически, икономически, юридически и социални права. От политически аспект той има правото да се съветва и избира, а от икономически – да е собственик на продуктите на своя труд, да ги разменя, да дава милостиня, да завещава имуществото си, да наема, да обработва земите и да работи на кооперативен принцип. От юридическа гледна точка е в правото си да завежда дела, да иска правосъдие, да свидетелства, а от социална – да избира професия, жилище, образование, да сключва брак и т. н.
7. Преимущество на социалните права над индивидуалните. Там, където има противоречие между социалните и индивидуалните права, с преимущество се ползват именно първите. В тяхна полза решава и съответният съдия.
8. Принцип на съветването. Този принцип е от решаващо значение в социалната проблематика на исляма. В случаите, когато липсва постулат в исляма, чрез съветване и консултиране мюсюлманите трябва да изберат съответното практично решение на проблема.
9. Избягване на вредата. Абсолютните и задължителни за всички ислямски постулати се изпълняват до степен, която не донася никаква вреда. Този постулат е с всеобщ характер и според него се налага „вето” над всички закони, чието спазване води до някаква вреда.
10. Утилитаризъм. От гледна точка на исляма във всяко дело – индивидуално или социално – на първо място трябва да се търсят ползата и положителният резултат. Всяко дело, което не носи някаква полза, в исляма е определено като напразно: „Сполуката е за вярващите... и които от празнословието странят.” (“Ал-Муаминун”, 1, 3).
 11. Ползата от разменната търговия. Прехвърлянето и размяната на пари и имущество трябва да са с ползотворни цели. Всеки подобен акт трябва да носи материална или духовна полза, а ако не – той е напразен и се забранява. „И не яжте своите имоти помежду си с измама...” („Ал-Бакара”, 188).
 12. Когато капиталът се извади извън контекста на практичното и не е заплашен от намаляване или изчезване, по-точно – когато приеме формата на дългове, тогава той става безполезен, непродуктивен и безплоден. Всяко нещо, придобито по този начин, е откраднато и непозволено за употреба.
 13. Всяко прехвърляне и размяна на имущество трябва да се извършва с пълното знание на съответните страни. Необходимата за сделката информация трябва да бъдат предоставена преди сключването й, иначе поради неосведомеността на страните и поетия риск тя се смята за нищожна. Пророкът Мухаммад е забранил подобни сделки.
 14. Противопоставяне на нерационалното. Разумът е уважаван в исляма и се счита за духовния посланик на Бога. Принципите на религията не се приемат, без да бъдат подложени на разумен анализ. При второстепенните религиозни въпроси разумът е един от източниците на иджтихад. В исляма разумът е равносилен на чистота, а липсата му се тълкува като опороченост. Затова лудостта, пиянството, уринирането и сънливостта по време на ритуалното измиване (уузу) анулират този религиозен акт. Ислямът се бори срещу всякакво пиянство, а категоричната забрана за употребата на опияняващи средства е резултат от противопоставянето на нерационалното, което пък е един от принципите на тази религия.
 15. Противопоставяне на извънволевото. Така както разумът се ползва с уважение в исляма и част от постулатите на тази религия са ангажирани със съхранението му, така стоят нещата и с волята, която се смята за проявление на разума. Затова препятствията пред волята са забранени в исляма.
 16. Труд. Ислямът е враг на безделието. Човекът трябва да извършва полезен за обществото труд, понеже и самият той извлича полза от обществото, а работата е най-съзидателният фактор за хората и обществото, докато безделието е най-силният признак за упадък. В исляма по всякакъв начин се заклеймява паразитното съществуване на индивида в обществото: “Проклет е онзи, който налага себе си и живота си на хората.” (“Уасаил”, Хадиси).
 17. Святост на професията и занаята. Освен че представляват задължения, професиите и занаятите са свещени и възлюбени от Бога. Те са подобни на джихада. “Бог обича вярващия със занаят.”; “Онзи, който се труди за семейството си, е като онзи, който води битката по Божия път.” (“Хадиси”).
 18. Забрана на експлоатацията. В исляма експлоатацията, по-точно безвъзмездното използване на чуждия труд, се смята за несправедлива и недопустима във всичките й форми. Дадена работа е незаконна, стига само да се докаже, че се основава на експлоатация.
 19. Разточителство. Хората са собственици на своето имущество, но само в рамките на позволеното от исляма. Пропиляването на имуществото по всякакъв начин, като например изоставянето му, използването му повече от необходимото – за луксозни и екстравагантни неща, в исляма се квалифицира като “незаконно разточителство” и е категорично забранено.
 20. Подобряване на живота. Подобряването на качеството на живота е позволено, дори е достойно за похвала, когато е в името на семейството и не води до загубване на права, до разточителство и неизпълнение на индивидуалните задължения.
 21. Подкупване. В исляма подкупващият и подкупваният са категорично заклеймени като заслужаващи да горят в ада, а придобитите чрез подкуп пари са незаконни.
 22. Спекулацията. Складирането и съхраняването на стоки от обществена необходимост с цел вдигане на цените и по-скъпото им препродаване е също забранено според исляма. В такъв случай съответният съдия, противно на волята на собственика, предлага тези стоки на пазара и ги продава на справедлива цена.
 23. Доход на основата на целесъобразност, а не на лично желание. Обикновено се смята, че цената на услугите се определя според желанието и очакванията на хората и един труд е законен само тогава, когато е съобразен с нуждите на обществото. Но според исляма това не е достатъчно. Съответствието с целесъобразността е необходимо условие за доходността и легализирането на даден труд. С други думи, ислямът отхвърля определянето на дохода спрямо индивидуалните потребности, обвързва го с целесъобразността и посочва, че наличието на желание не е единственото условие за узаконяването на приходите. Затова в исляма съществуват няколко т. нар. забранени занятия:
 а) Всяка транзакция, която е причина за объркване и неинформираност сред хората. Нещата, които на практика подвеждат и заблуждават, са забранени, дори да съществува търсене спрямо тях. От тази гледна точка в исляма са нежелателни: продажбата на идоли и кръстове, разкрасяването на девойката с цел заблуждаване на жениха, възхвалата на недостойния, гадателството и ясновидството, като освен това се забранява и получаването на печалби от тях.
 б) Всяка транзакция, която въвежда в заблуждение. Купуването и продаването на книги и филми, или всяко действие, което въвежда в заблуждение и мами хората, е абсолютно забранено в исляма.
 в) Всяка дейност, която дава сила на враговете. Забранено е печеленето на средства по всякакъв начин, който прави враговете по-силни – сделки от военната, икономическата, културната или разузнавателната сфера – както и отслабването на ресурсите на исляма чрез продажбата на оръжие и други стоки. Тук се включва и търговията с ценни ръкописи.
 г) Получаването на доходи чрез упражняването на дейности, които са вредни за индивида или обществото: търговия с алкохол, хазартно оборудване, нечисти неща и фалшификати Към тази категория принадлежат и хазартът, сводничеството, иронизирането на правоверните, подкрепата за потисниците, приемането на назначение от тях и др.
 Разбира се, има и други “забранени занятия”, които не са такива заради липсата им на целесъобразност, а поради това, че не е желателно да бъдат обект на транзакции. Някои от тях са толкова свещени, че поставянето им в търговски рамки ще навреди на техния специален статут. Такива са например произнасянето на присъда, правосъдието, изучаването на религиозните принципи, проповядването и нравоучението, и вероятно лекарската професия.
 Горните занятия са изключително достойни и благородни и затова в тях няма транзакции и не могат да се ползват като средства за получаване на приходи и трупане на богатства. Те трябва да се упражняват безвъзмездно, като държавната хазна отговаря за издръжката на онези, които ги практикуват.
 24. Защита на правата. Защитата на правата – индивидуални и социални, както и борбата с насилието са свещени задължения: “Аллах не обича да се прогласява за злото освен от угнетения.” (“Ан-Ниса”, 148). По думите на Мухаммад “Най-добрият джихад е да говориш за справедливост пред насилника.” Имам Али пък цитира следната мисъл на Пророка: “Никое племе или народ не може да придобие святост (да заслужи възхвала), докато не стигне дотам, че угнетените в него без страх и ужас да търсят правата си от потисника.” (“Нахдж ал-Балагах”, Препоръки към Малик Аштар).
25. Реформаторство и постоянна битка с порочното. Принципът за приемане на доброто и отхвърляне на злото, който според Имам Бакир стои в основата на останалите религиозни задължения в исляма. Този принцип поддържа мюсюлманина в състояние на постоянна интелектуална революция, реформаторство и неспирно противоборство срещу порочното и развратното. “Вие сте най-добрата общност, изведена за хората. Повелявате одобряваното и възбранявате порицаваното...” (“Ал Имран”, 110). Мухаммад е казал “Трябва да повелявате одобряваното и да възбранявате порицаваното. Ако ли не, Бог ще ви прати възмездие и тогава добрите люде ще се молят за вас, но няма да има отговор на молитвите им.” (“Нахдж ал-Балагах”, Препоръки към Малик Аштар).
26. Монотеизъм. Ислямът е преди всичко монотеистична религия. В това отношение той не приема никакви теоретични или практически изключения. Според исляма мислите, поведението и постъпките произхождат от Бога и приключват при Него. Именно затова в него категорично се отхвърлят всякакъв вид двуединства, триединства и прочие, които вредят на монотеистичния принцип. Тук се имат предвид двуединствата между Бога и Сатаната, Бога и човека или Бога и човечеството като цяло. Всяко дело трябва да започва и да се извършва единствено в името на Бога, с мисълта за Бога, съобразно Бога и с цел приближаването към Бога. Което и да е изключение от това правило противоречи на исляма. В исляма всички пътища водят до монотеизма; ислямският морал също произхожда и завършва чрез него, като същото се отнася и за възпитанието, политиката, икономиката и обществото в рамките на тази религия.
 В исляма всяко действие започва със споменаването на Бога и обръщането за помощ към Него – “В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!”, а завършва отново със споменаването Му, но и с отправяне на благодарност – “Хвала на Аллах – Господа на световете.” (“Ал-Фатиха”, 2). В процеса на действието се споменава името на Бога и се изтъкват вярата и упованието в Него: “Аз се уповавам на Аллах...” (“Худ”, 56); “На Аллах да се уповават вярващите!” (“Ибрахим”, 11).
 Монотеизмът на истинския мюсюлманин не е лишена от смисъл убеденост. Както същността на единния Бог не е изолирана от Неговите създания – тя присъства във всичко, а всяко нещо произхожда от Бога и завършва при Него - така и убедеността в монотеизма обзема цялото битие на правоверния, като завладява и насочва неговите мисли, навици и поведение. Ето затова истинският мюсюлманин през цялото време е с мисълта за Бога и нищо не сравнява с Него.
27. Елиминиране на посредничеството. Въпреки че ислямът приема посредниците като “разпределители” на милостта и признава причинно-следствената система от материална и от духовна гледна точка, той отхвърля ролята на посредниците при богослужението и молитвата. Както знаем, при религиите с променена първоначална концепция човекът е изгубил директния си контакт с Бога поради утвърденото схващане, че между двамата съществува разделение. Според тези религии единствено свещеникът, или духовното лице, може директно да споделя с Бога и има задължението да Му предава посланията на останалите. В исляма това се тълкува като своеобразен политеизъм. В Корана изрично е посочено, че Бог е близо до своите раби и приема молитвите им.
 28. Възможност за съвместно съществуване с други монотеистични религии. Според исляма при определени условия мюсюлманите могат в своята държава да живеят заедно с последователи на други монотеистични религии като евреи, християни и зороастрийци, въпреки че те са се отклонили от монотеистичните принципи. Ала на мюсюлманите не е разрешено в границите на собствената си държава да водят съвместно съществуване с политеисти. На основание на най-възвишените ислямски принципи мюсюлманите имат възможност да сключват мирни договори, споразумения за ненападение, както и съглашения по други въпроси с политеистични държави.
 29. Равенство. Един от принципите и стълбовете на ислямската идеология е равенството и отхвърлянето на дискриминацията. Според исляма хората са равни по своята същност и не са сътворени по различни начини. Цветът, кръвта, расата и етносът не са критерии за възвишеност. Благородникът от племето на корейшите е равен с чернокожия абисинец. В исляма свободата, демокрацията и справедливостта се основават на равенството между хората.
От ислямска гледна точка единствено в ограничен и конкретен брой случаи се налага временно да бъдат ограничавани някои човешки права и то само в името на индивидуалния и обществен интерес, а също и в унисон с най-възвишените принципи на мюсюлманската религия. Тези случаи нямат нищо общо с произхода, кръвта и расата на съответните хора. В тази категория влиза временният период на “робство”, който според исляма трябва да е в културен, образователен и възпитателен, а не в икономически и експлоататорски аспект.
 30. В исляма има диференцираност между правата, задълженията и наказанията на двата пола. С други думи, въпреки че мъжът и жената са равни в човешката си същност и са им еднакво присъщи уникалните характеристики на човешкия вид, те притежават второстепенни качества, обусловени от принадлежността им към съответния пол. Що се отнася до сходството в същността им, мъжете и жените се ползват с равни права, задължения и наказания като например: право на образование, право на Богопочитание и богослужение, право да избират брачен партьор, право на собственост и съсобственост и прочие. Но ако се вземат предвид второстепенните им качества и принадлежността им към един от двата пола, то отново има равенство, но не и пълно уеднаквяване на права, задължения и наказания .

 

СВЕТИЯТ ПРОРОК

 Светият Пророк Мухаммад ибн Абдуллах, с когото приключва пророчеството, е роден през 570 г. от н. е. На четиридесетгодишна възраст той започва пророческата си мисия. В продължение на тринайсет години приканва хората в град Мека към исляма и преживява много трудни и тревожни моменти. За този период Мухаммад успява да привлече свои последователи към религията, а след това се преселва в град Медина, където съсредоточава цялата си дейност. За десет години в Медина свободно проповядва исляма и приканва към него, води битки с непокорните араби и ги побеждава до един, като накрая всички жители на Арабския полуостров приемат новата религия.
 В продължение на двайсет и три години знаменията на Свещения Коран постепенно се низпослават на Пророка. Мюсюлманите са изключително удивени от Корана и личността на светия Пророк. След 23-годишна пророческа мисия – през 11 г. от хиджра, т. е. на единайсетата година от преселването си от Мека в Медина, и на 63-годишна възраст Пророкът умира. Той вече е създал и оставил след себе си ново общество, което е изпълнено с духовно щастие и вяра в една идеология с чувство за отговорност към целия свят.
 Новото общество дължи своите дух, единство и щастие на две неща: на Свещения Коран, чиито знамения постоянно са били напявани и са служили като източник на вдъхновение, и на величавата, запленяваща и харизматична личност на светия Пророк. Тук за кратко ще се спрем именно на личността на Мухаммад.

 ДЕТСКИ ГОДИНИ
 Мухаммад е още в майчината утроба, когато баща му умира в Медина по време на търговско пътуване до Дамаск. След раждането му попечителството над него е поето от дядо му Абдул Муталиб. Още от детството си Мухаммад излъчва величие и благородство чрез външния си вид, поведение и реч. Абдул Муталиб инстинктивно усеща, че внукът му ще има бляскаво бъдеще.
 Мухаммад е на осем години, когато дядо му Абдул Муталиб умира. Според волята му попечител на Мухаммад става най-възрастният му чичо Абу Талиб, който също е удивен от неговото необикновено поведение, отличаващо го от останалите деца.
 Мухаммад никога не бил забелязван да показва прекален апетит към храната както връстниците му. Задоволявал се с малко храна и се въздържал от преяждане . За разлика от връстниците си и противно на общоприетите тогава порядки, Мухаммад поддържа спретнат външен вид.
 Един ден Абу Талиб казва на Мухаммад да се съблече и да си ляга в негово присъствие. Мухаммад реагира с неохота, тъй като не иска да се противи на чичо си, но го моли да се обърне на другата страна, докато сваля дрехите си. Абу Талиб остава изумен от тези думи, понеже тогава дори и възрастните араби са показвали без задръжки всички части от тялото си. Абу Талиб споделя следното: “Никога не чух от него лъжа, не го видях да прави нещо нередно или да се смее без причина. Детските игри не го интересуваха, обичаше усамотението и беше скромен във всичко.”

 НЕНАВИСТ КЪМ БЕЗДЕЛИЕТО И ЛЕНОСТТА
 Мухаммад ненавижда безделието и леността. Той често произнасял думите: “О, Господи, търся спасение при Теб от унинието и нещастието, от безсилието и мързела, от немощта и безпомощността.” Приканвал мюсюлманите към труд, като им казвал: “Богопочитанието има седемдесет признака, а най-яркият е достойният занаят.”
 ПОРЯДЪЧНОСТ
Преди да започне пророческата си мисия,  Мухаммад пътува по търговски въпроси до Дамаск, където среща бъдещата си съпруга Хатиджа. По време на това пътуване още повече се проявяват неговите достойнства, дарования, порядъчност и честност. Той толкова се прославя със своите положителни качества, че е наречен “Мухаммад порядъчния”. Хората започват да му поверяват за съхранение своите ценности. След началото на пророчеството му, въпреки враждебното си отношение към него, от племето на корейшите продължават да му дават свои неща на съхранение. Точно затова след преселването си в Медина Мухаммад оставя Али да пътува няколко дни след него, за да върне вещите на собствениците им.
 БИТКА СРЕЩУ ТИРАНИЯТА
 През доислямския период Мухаммад сключва договор за защита на потиснатите и съпротива срещу насилниците с група хора, които също страдат от тиранията. Договорът е сключен в дома на Абдуллах бин Джадан – един от меканските големци, и е наречен “Хилф ал-Фузул”. По-късно, по време на пророческата Си мисия Мухаммад припомня това и заявява: “Не съм готов за разтурването на договора и сега още съм в състояние да го изпълнявам.”
 СЕМЕЕН МОРАЛ
 Мухаммад е благоразположен към своето семейство. Противно на меканските обичаи не проявява никаква грубост спрямо съпругите си. Толерантен е към злословието на някои от тях дотам, че другите хора страдат от това. Поощрява и насърчава доброто отношение към жените с думите: “Всички имат добри и лоши качества. Мъжът не трябва да обръща внимание единствено на лошото  у съпругата си и заради това да я изоставя. Всеки път, когато се натъжава от някой нейн недостатък, той ще се зарадва на друга черта от характера й, която е добра. Така че и двете качества трябва да бъдат преценявани едновременно.”
 Мухаммад проявява изключителна любезност и към своите деца и внуци. В разрез с тогавашните порядки се отнася към тях с обич, слага ги да седнат на скута му, качва ги на раменете си и ги целува. Веднъж той целува внука си (Имам Муджтаба) в присъствието на един от градските аристократи, който казва: “Имам двама сина и досега нито веднъж не съм целунал никого от тях.” А Пророкът му отговаря: “Божията милост няма да достигне до непроявяващия обич.”
 Мухаммад е внимателен и към децата на другите мюсюлмани. Слага ги да седнат на скута му и ги милва по главата. Понякога когато жени му поверяват невръстните си деца, за са се моли за тях, се случва така, че някое дете неволно уринира върху неговите дрехи, а майката се притеснява, засрамва се и се опитва да спре детето. Тогава Пророкът категорично се противопоставя на майката с думите: “Не карай детето да спре да уринира. Няма значение, че дрехите ми са замърсени – ще ги изчистя.”
 ОТНОШЕНИЕ КЪМ РОБИТЕ
 Пророкът Мухаммад има благо отношение и към робите. На хората той казва: “Те са ваши братя. Споделяйте с тях храната и дрехите си. Не ги товарете с непосилна работа и им помагайте. Не се обръщайте към тях с “роб” или “робиня” (показвайки собственическо отношение), понеже всички сме раби на Бога, Който е истинският собственик, а ги наричайте “млади момко” или “млада девойко”. В исляма са създадени всички възможни предпоставки за пълното освобождаване на робите, което и всъщност става. Според Мухаммад професията на търговеца на роби е най-недостойната: “Пред Бога най-лошите са продавачите на хора.”
 ЧИСТОПЛЪТНОСТ И БЛАГОУХАНОСТ
 Мухаммад е силен привърженик на чистоплътността и благоухаността. Изискванията му в този аспект не са само лично за него, но и за останалите. Препоръчвал на приятелите и последователите си да поддържат телата си чисти и благоухани. Карал ги особено в петъчните дни първо да извършват ритуално измиване и да се парфюмират и едва след това да отиват на молитвата.
 СОЦИАЛНИ КОНТАКТИ И ОТНОШЕНИЯ
В отношенията Си с останалите Мухаммад е любезен и топлосърдечен. Поздравява пръв всички, дори децата и робите. Не си изпъва краката пред другите, не се подпира в тяхно присъствие, а сяда със сгънати колене. По време на сбирки нарежда присъстващите в кръг, за да избегне всякаква йерархичност и да наложи равенство. Отнася се с внимание към асхабите – ако в продължение на три дни не види някого от тях, започва да го търси, посещава го, ако е болен, и му помага, ако е в беда. На сбирките не гледа и не се обръща само към един от присъстващите, а към всички по равно. Не обича да седи и да бездейства, докато другите са заети, а веднага става и се включва в работата им. Често казва следното: “Бог не обича хората, които мислят себе си за по-възвишени от другите.”
СНИЗХОДИТЕЛНОСТ, СЪПРОВОДЕНА С ТВЪРДОСТ
Мухаммад е снизходителен и великодушен към своята личност и другите хора. Неговото огромно и всепризнато милосърдие е една от причините за успеха му. Ала по отношение на основни и обществено значими въпроси, особено налагането на закона, той е твърд и безкомпромисен. След като завладява Мека и побеждава корейшите, Мухаммад им опрощава всички злини, които те са му сторили в продължение на двайсет и три години. Приема и разкаянието на Хамза - убиец на чичо му. По време на завладяването на Мека една жена от племето махзум извършва кражба. Престъплението е напълно доказано. Семейството на жената, което е сред благородническите в племето на корейшите и възприема наказанието за кражбата като лична обида, полага много усилия да убеди Пророка да отмени наказанието. Те се опитват да накарат някой от асхабите да им ходатайстват пред Мухаммад, но той силно се разгневява и казва: “Няма място за ходатайство. Нима заради хората Божият закон може да бъде пренебрегнат?” Същата вечер по време на сбирка Пророкът произнася следната реч: “Древните племена и нации са изчезнали, понеже са се отклонили от Божия закон и са били предубедени към него. Всеки път, когато някой силен и могъщ е извършвал грях, той му е бил опрощаван, докато това не се е отнасяло за слабите, които са били наказвани. Кълна се в Бога, в Чиито ръце е животът ми, че в името на справедливостта ще бъда безкомпромисен към всеки, дори и към най-близките си.”

 БОГОПОЧИТАНИЕ
Мухаммад прекарва част от нощите в молитва – понякога половината, друг път една или две-трети от нощта. Въпреки че е зает по цял ден, особено при пребиваванията си в Медина, той не скъсява времето за молитва. Намира пълно спокойствие чрез молитвата и общуването си с Бога. Мухаммад се моли не за да попадне в рая или поради страх от ада, а изпълнен с искреност и признателност. Веднъж една от съпругите му го попитала защо продължава да се моли, след като вече е опростен, а той отговорил: “Нима не мога да бъда благодарен раб?”
 Пророкът често се отдава на пости - освен през месеца Рамадан и част от месец Шабан, той през останалото време пости през ден. През последното десетдневие на месеца Рамадан изобщо не си ляга, а се оттегля в джамията, където непрекъснато се моли. На другите казва, че е достатъчно да постят по три дни всеки месец, да се молят според възможностите си: “Не се молете до изнемогване, защото ще постигнете обратен ефект.” Противопоставя се на отшелничеството, аскетизма, самоизолирането и изоставянето на семейството. Отправя упреци към някои от асхабите, които водят такъв начин на живот: “Вие имате задължения към своите тела, съпруги, деца и приятели и трябва да ги изпълнявате.”
 Когато е сам, Мухаммад удължава времето си за молитви с часове. В случай, че е заедно с други хора, той се моли по-кратко, за да обърне внимание на страдащите, като препоръчва и на другите да правят като него.

 ВЪЗДЪРЖАНИЕ И СКРОМЕН ЖИВОТ
 Въздържанието и скромното съществуване са сред житейските принципи на Мухаммад. Той се храни, облича и живее скромно, спи върху рогозка на пода. Сам си дои козите, язди без седло и категорично не позволява да се върви пеша до него, докато е на гърба на коня. Яде главно ечемичен хляб и фурми. Сам си поправя обувките и дрехите. Въпреки скромния си живот, Мухаммад не е привърженик на бедността. Смята, че богатствата трябва да се използват за благото на обществото и да бъдат изразходвани законосъобразно: “Колко е хубаво богатството, спечелено според Закона от човек, който заслужава да го притежава и знае как да го използва.” “Парите и богатството подпомагат благочестието.”

 ТВЪРДОСТ И РЕШИТЕЛНОСТ
 Мухаммад проявява несравними по рода си твърдост и решителност, с които заразява и приятелите си. Всичките двайсет и три години от неговата пророческа мисия са именно урок по твърдост и решителност. През целия си живот Мухаммад често попада в безнадеждни ситуации, но никога не е готов да се предаде, а вярата му в успеха нито веднъж не е разклатена.

 ВОДАЧЕСТВО, УПРАВЛЕНИЕ И КОНСУЛТИРАНЕ
 Заповедите на Пророка са незабавно изпълнявани от асхабите, които често казвали, че заради вярата си в Него са готови, ако им нареди, да се удавят в морето или да се хвърлят в огъня. Въпреки това, той никога не се държи като деспот, а се консултира с асхабите относно нещата, за които не са му низпослани сведения от Бога, цени мнението им и така показвал, че зачита личността им. В Бадр Мухаммад обсъжда с асхабите възможността за война, определянето на място за лагера и отношението къв военнопленниците. Същото се случва и в Ухуд, когато трябва да се реши къде да се разположи лагерът – в или извън град Медина. В Ахзаб и Табук той отново се допитва до мнението на своите сподвижници.
 Вежливостта и любезността на Пророка, великодушието и прошката му към асхабите, неговата решимост да моли Бог да опрости греховете на мюсюлманската общност, зачитането от негова страна и на асхабите, и на приятелите, желанието му да се консултира с тях и да ги зачита са сред основните причини за силното въздействие на Мухаммад върху сподвижниците му. За тези качества на Пророка се споменава и в Корана: “По милост от Аллах ти се смекчи спрямо тях. А ако беше груб, с жестоко сърце, щяха да се разотидат от теб. Извини ги и моли за опрощението им, и се съветвай с тях по делата! А решиш ли [нещо], уповавай се на Аллах!...” (“Ал Имран”, 159).

РЕД И ДИСЦИПЛИНА
 В делата си Пророкът се ръководи от реда и дисциплината. Той планира своето време и препоръчва на другите да правят така. Под влиянието му асхабите също спазват дисциплина. Понякога Мухаммад смята за целесъобразно да не разкрива решенията си, за да не разберат за тях враговете. Сподвижниците му приемат безпрекословно неговите повели. Например веднъж той заповядва на другия ден да се готвят за тръгване и всички се подчиняват, без да питат защо поемат в съответната посока и каква е крайната цел. Друг път Мухаммад казва на няколко сподвижници да тръгнат към определено място, дава писмо на водача им с нареждането да го отвори при пристигането там и тогава да следва инструкциите в него. Те се подчиняват на заповедта на Пророка и до последно не знаят каква е крайната цел и смисълът на пътуването им. По този начин враговете и техните шпиони остават без информация и понякога са изненадващо атакувани.

 СПОСОБНОСТ ДА ПРИЕМА КРИТИКА И ОМРАЗА КЪМ ЛАСКАТЕЛСТВОТО
 Понякога Пророкът се сблъсква с критика от страна на сподвижниците си, но без да бъде груб, успява да наложи своето решение. Ненавижда възхвалата и ласкателството – коментира ги с думите: “Хвърляйте кал в лицето на ласкателите.”
 Мухаммад обича изрядността и желае всичко, с което се захваща, да е сигурно и изпипано дотолкова, че когато умира приятелят Му Саад ибн Маад и го погребват, той със собствените си ръце подрежда камъните и кирпича върху гроба му, като казва: “Знам, че тези неща след време ще се разрушат, но Бог обича когато човек върши работата си всеотдайно и изрядно.”

 БОРБА СЪС СЛАБОСТИТЕ НА ХОРАТА
 Мухаммад не злоупотребява с човешките слабости и незнание, а напротив – бори се срещу тях и се стреми да накара хората да ги осъзнаят. В деня, когато умира осемнайсетмесечният му син Ибрахим, се случва така, че има слънчево затъмнение. Хората тогава коментират, че причината за затъмнението е бедата, сполетяла Пророка. Той не остава безмълвен спрямо този израз на невежество, но и не злоупотребява с него. Мухаммад се качва на амвона и казва: “Ей, хора, слънцето и луната са две проявления на Бога и не се затъмняват заради нечия смърт.”

 ЛИДЕРСКИ КАЧЕСТВА
 Мухаммад притежава напълно всички лидерски качества като: способност за правилни преценки, решителност, непоколебимост, смелост да действа без страх от евентуалните последствия, предвидливост и предпазливост, толерантност към критиките, разбиране на хората и техните индивидуални способности и поставянето на задачи в съответствие с тях, деликатност при лични проблеми и твърдост при отстояване на принципни въпроси, зачитане на последователите си и стимулиране на техните интелектуални, духовни и практически способности, въздържание от диктаторство и сляпо подчинение, скромност и умереност, икономичност и пестеливост, сериозност и самообладание, стремеж към организиране и подходящо използване на човешките възможности. Пророкът често казва: “Ако трима от вас пътуват заедно, изберете един, който да е ръководител.”
 Мухаммад налага специфичен ред сред своите последователи в Мека. Разделя ги на групи с отделни ръководители и задачи. Някои се занимават с писане на откровението във вид на Корана, други се ангажират с личната кореспонденция, трети регистрират сключваните договори и сделки, четвърти описват даренията и данъците, а пети отговарят за съглашенията и конвенциите. Цялото това разделение е описано в следните исторически книги: “Тарих-и Якуби” и “Ал-Танбих уал-Ашраф” на Масуди, “Муджам ал-Булдан” на Билазари и “Табакат” на Ибн Саад.

 ПРОПОВЕДНИЧЕСКИ СТИЛ
 При проповядването на исляма Мухаммад действа деликатно, а не с насилие. Повече се уповава на надеждата и добрата вест, отколкото на страха и заплахата. Пророкът се обръща по следния начин към един от асхабите, когото изпраща в Йемен, за да разпространява исляма: “Не насилвай, а бъди снизходителен. Предавай добрата вест. Окуражавай желанията на хората, а не предизвиквай омразата им.” Мухаммад е активен в пропагандирането на исляма - пътува до Таиф, а по време на преселението си обикаля сред племената именно с тази цел. Веднъж изпраща Али, а друг път Маад ибн Джабал до Йемен, за да разпространяват новата религия. Със същата задача праща и Масааб ибн Умаир до Медина, преди самият той да се появи там. По негово нареждане голяма група от сподвижниците му отива в Етиопия. В моментите, когато не са преследвани от меканците, те пропагандират вярата и подготвят почвата за приемането на исляма от страна на етиопския крал Наджаши и половината му поданици. На шестата година от своето преселване в Медина Мухаммад пише писма до световните лидери, в които им съобщава за пророческата си мисия. Запазени са стотина негови писма, адресирани до различни личности.

 ПООЩРЯВАНЕ НА ПОЗНАНИЕТО
 Мухаммад поощрява науката и грамотността. Окуражава децата на асхабите да се образоват, а някои от сподвижниците си – да изучават сирийски език. Често казвал следното: “За всеки мюсюлманин е задължително да се образова. Получавайте познание навсякъде и от всеки, без значение дали той е езичник или лицемер. Търсете науката, дори и да трябва да отидете до Китай за това.”
 Подобно поощряване и уповаване на познанието от страна на Мухаммад става причина мюсюлманите с уникално старание и изключително бързо да започнат да търсят науката навсякъде по света. Където и да намерят научни трудове, те ги събират, превеждат и изследват. По този начин мюсюлманите се превръщат в свързващо звено между древните цивилизации на Гърция, Рим, Персия, Египет, Индия и др. и новата цивилизация на Европа. Освен това създават едни от най-величествените цивилизации и култури в човешката история, познати и до днес като “ислямските цивилизация и култура”.
 Характерът и навиците на Мухаммад, подобно на неговото слово и религия, са всеобхватни. Историята не помни личност като него, която да е толкова съвършена във всяко човешко измерение. Той е наистина съвършеният човек.

К Р А Й

 

 

Търсене
Разширено търсене Уебтърсене
банери
Иран: РАЗКАЗ ЗА ПРИЯТЕЛСТВО

КУРС ПО ПЕРСИЙСКИ ЕЗИК В СОФИЯ

КУРС ПО ПЕРСИЙСКИ ЕЗИК В ПЛОВДИВ

база-данни на НАУЧНА ИНФОРМАЦИЯ
гласуване
Анкетата не е активна
Потребители Статистика
Посетители на страницата: 1978
Посещения от деня : 128
Посетители на страницата : 194911
Посетители онлайн : 4
Време на посещение : 2.4688

Home|Иран|Ислям|Персийски език|За контакти|Връзки|Карта на сайта